— Тя ти е майка, Тимъти — реагира остро старецът. — Така че не говори за нея, все едно е някоя досадница.
— Рупърт? — обади се Илайза с немощен глас и той реагира мигновено и се върна при нея в салона. — Седни при мен, направи ми малко компания, моля те. Нали знаеш, че не обичам да пия чая си сама.
— Да, зная — отговори сър Рупърт и докато го наблюдаваше как върви към канапето, Дейвид констатира с уплаха колко състарен е дядо му. Не ходеше с изправени рамене както преди, а в погледа му се четеше умора.
— Татко? Трябва да поговорим по този въпрос — настоя Тимъти. — Не можеш просто…
— Друг път, Тимъти — прекъсна го Рупърт и прегърна през рамо Илайза, която за момента изглеждаше много щастлива. — А сега, моля да ни извините. Бих искал да изпия чаша чай със съпругата си.
Тимъти се поколеба за миг, след това обаче затвори вратата.
— Ама че дяволски инат! — измърмори на себе си, поклати глава и се обърна към Дейвид. — Не бива да я води тук, че накрая ще стане още някоя злополука — въздъхна и вдигна ръце. — Бих помолил Бен да поприказва с него, но тъй като любезният ми племенник по принцип не прави нищо, което смятам за разумно, май няма смисъл.
В гласа му прозвуча сарказъм, а това внезапно ядоса Дейвид.
— А пък ти по принцип не смяташ за разумно нищо, направено от него — отвърна и издържа гневния поглед на чичо си, който, види се, не очакваше да му опонират.
— Точно ти ли го защитаваш? — запита невярващо Тимъти. — Дейвид, та той ти отне всичко. Забрави ли?
Не, рече си Дейвид. Не беше забравил. Ала нямаше как да отмине факта, че онова, което бе мислил дълго време, не се оказа вярно.
— Дарингам Хол никога не е бил мой — уточни той и за пръв път изпита известно облекчение при тази мисъл.
Бен беше влязъл във владение на тежко наследство и Дейвид понякога се питаше защо си го причинява. Но проблемът не беше негов, нали?
— Извини ме, трябва да се погрижа за посетителите — каза и остави чичо си сам.
Думите му не бяха претекст, действително имаше намерение да потърси групата и да поднови обиколката. Щом стигна до стълбището за голямото фоайе обаче, размисли и се прибра в стаята си. Взе мобилния телефон от бюрото и се втренчи в дисплея.
Сам не разбра откъде дойде внезапното желание най-сетне да проведе телефонния разговор, който отлагаше от седмици. Дълго време страдаше от погрешното чувство, че така ще предаде Ралф. Но сега вече знаеше: нищо нямаше да се промени. Ралф щеше да остане негов баща, дори да направеше тази крачка.
Сякаш от само себе си пръстите на Дейвид се плъзнаха по дисплея и отключиха смартфона. Кликна върху иконката за контакти и въведе първите букви на търсеното име. И то веднага се появи.
Дрейк Съливан.
Името на мъжа, който го беше създал, все още му звучеше като чуждо. Но вече не пораждаше у него онази неприязън, която в началото много пъти го караше да изтрие номера. Напротив, сега свързваше името с възможност да намери нов път, за да излезе от задънената улица, в която се бе озовал. Останали бяха куп неизяснени неща и този път Дейвид беше сигурен, че ще има възможността да ги разбуди.
Обади се, когато пожелаеш. Така бе казал Съливан, когато му се обади скоро след първата им среща. Тогава ще поговорим.
Дейвид си пое дълбоко дъх. И натисна бутона за набиране.
5
— Призрак ли? Посред бял ден? — Питър поклати развеселено глава. — Тия хора май са прекалили с филмите на ужасите, щом се стряскат толкова лесно.
— Само децата са предположили, че лейди Илайза е призрак — поясни Тили. — Но и за другите навярно е било доста зловеща гледка, поне ако е вярно каквото разправят. Винаги съм смятала, че лейди Илайза вдъхва страх, даже без чорлава коса и развяна нощница.
Тили се облегна на стола си, без да сваля поглед от малкия екран пред себе си.
— Въпреки че… всъщност в момента ми е жал за старата дама. Вече не знае какво прави. А на Камдънови със сигурност не им е много приятно, че от два дни цялото село няма друга тема за разговор. — И сви рамене. — Може би все пак трябва да гледаме положително на случилото се: ако се разчуе, че в Дарингам Хол бродят привидения, това несъмнено ще примами повече посетители, което пък би съвпаднало с намеренията на Бен.
— Хм.
Усмивката на Питър изчезна за пръв път, откакто преди четвърт час бяха започнали да си приказват по скайп, и Тили очакваше да чуе някаква пренебрежителна забележка относно плановете за саниране на Бен. Макар че бе минало много време, Питър все още се ядосваше, задето приятелят му бе поел управлението на замъка и имението, и обикновено не си премълчаваше. Днес обаче се отказа от спора, който водеха толкова често в последните месеци. И изобщо изглеждаше учудващо весел и спокоен.