— Нали се канеше да ми покажеш нещо — напомни му тя.
Бяха се отплеснали, понеже Тили му разказа за инцидента с лейди Илайза, но Питър се беше обадил точно с това намерение. Доста я изненада, защото днес бе едва събота, а обикновено си говореха по скайп в неделя, точно в осемнадесет часа английско време. Всяка неделя, вече месеци наред. За целта малко след връщането си в Ню Йорк дори специално й бе изпратил скъп таблет, който в момента бе върху стойка на кухненската й маса.
— А, да, вярно.
Питър се удари по челото и посегна към Тили. Поне така й се стори. В действителност свали уебкамерата от компютъра си и я занесе в отворената кухня на просторния, но както обикновено доста разхвърлян апартамент. Закрепи камерата на един от рафтовете, така че Тили да вижда както печката, така и него самия. Позната гледка за нея — почти винаги го правеше по време на неделните им телефонни разговори. И все пак имаше някаква разлика, понеже върху котлона се мъдреше голяма тенджера.
С горд възглас Питър вдигна капака и Тили видя, че тенджерата е пълна догоре с нещо, което приличаше на… яхния с месо.
— Сготвил си яхния? Съвсем сам? — Тили не можеше да повярва.
Питър кимна, засиял от удоволствие.
— Исках да те изненадам. И през ум не ти е минавало, че ще се справя, нали?
Напротив, рече си Тили. Всъщност по-скоро се учудваше, че му беше отнело толкова време да се научи — в края на краищата се упражняваше доста отдавна с него. Но щом вече можеше…
— Хей, въобще ли не се радваш? — запита Питър, явно очаквал друга реакция.
Тили се усмихна насила.
— А вкусна ли е? Или само изглежда добре?
— Разбира се, че е вкусна. — С възмутена физиономия той извади лъжица от чекмеджето и опита ястието си. — Е, може би не колкото твоята, но във всеки случай става за ядене — добави, а Тили усети как сърцето й се сви.
Толкова й се искаше да опита яхнията. Само че беше от другата страна на Атлантика, на хиляди километри от него. При Питър сега беше едва обед и слънцето огряваше стаята, докато при нея постепенно се свечеряваше. Денят й кажи-речи почти беше завършил, а неговият току-що започваше. Пък и когато си приказваха и дори се гледаха, той пак не бе при нея. Поне не както би желала…
— Ало, Земята вика Тили! Слушаш ли ме изобщо?
— Какво? — Чак сега се усети, че Питър е продължил да говори. — Извинявай.
Той поклати глава, но самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.
— Месеци наред ми набиваше в главата как да сготвя тази яхния и когато най-накрая се научих, не го оценяваш по достойнство. Сега пък какво сбърках?
Тили сви рамене.
— Абсолютно нищо. Напротив, радвам се. Само че… — Поколеба се за миг-два, преди да добави: — В такъв случай приключихме. Нали?
Тази мисъл я стъписа повече, отколкото й се щеше да си признае. Въпреки че когато Питър сподели при първия им разговор по скайп желанието си да се научи да готви, бе страшно разочарована. И тя самата не беше сигурна защо, тъй като всъщност би трябвало да е наясно, че подаръкът му не е обяснение в любов, а е плод на прагматизъм. Целта на видеовръзката бе Тили да наблюдава готварските му опити и съответно да го напътства. Което и вършеше, понеже така поне поддържаха редовен контакт, а това означаваше много за нея. Неделните вечери с Питър бяха кулминацията на седмицата й и тя щеше да преживее тежко техния край. Дори много тежко…
— Приключихме ли? — Питър поклати глава, сякаш мисълта му се стори абсурдна. — Какво имаш предвид?
Тили сви рамене.
— Ами целта ти беше яхнията, нали?
И то доста далечна цел, защото се наложи Тили да започне уроците си от нулата. Готварските познания на Питър се ограничаваха върху яйца с бекон, а дори и тях прегаряше, ако не внимаваше. Така че бе започнала с елементарни неща и му беше показала как се приготвят палачинки. И паста. А щом овладя двете, продължиха да напредват бавно и стигнаха до стековете. И чак накрая се решиха да преминат към по-трудни ястия. Макар че според Тили в яхнията нямаше нищо сложно. Просто се изискваха няколко стъпки в правилната последователност. Но точно това за жалост често беше пряко силите на Дейвид. Всъщност вече не, защото сега очевидно се справяше.
Радостта от успеха му, изглежда, се беше изпарила, понеже в момента се взираше едва ли не безпомощно в тенджерата. После се обърна към камерата.