Дейвид изчисли наум сумите за покупката и основното преустройство на подобен недвижим имот. Дрейк Съливан не беше беден, това поне беше ясно. Нищо чудно, че при първата им среща беше предположил, че Дейвид е хвърлил око на парите му. Междувременно недоверието му като че ли се беше уталожило. Ето защо Дейвид първо зададе въпроса, който го занимаваше от известно време насам:
— В къщата живее ли и друг?
Не му беше в стила да действа толкова директно, но чисто и просто трябваше да знае.
Дрейк очевидно не му се разсърди.
— Искаш да кажеш дали имам семейство ли? Не. Последната ми приятелка се изнесе преди три месеца и засега нямам намерение да я заместя с друга. Твърде изморително и твърде скъпо.
Засмя се и Дейвид леко се стресна. Думи на обръгнал човек. Или лишен от илюзии. В зависимост от гледната точка. Във всеки случай подхождаха на облика му на коравосърдечен бизнесмен.
— В такъв случай… никога не си се женил?
Дрейк поклати глава.
— Не. Свободен и необвързан: това е моят принцип.
— Аха — отбеляза Дейвид.
Дрейк повдигна вежди.
— Прозвуча като разочарование.
— Не — увери го припряно Дейвид, след това обаче реши да бъде откровен. — Не зная. Някак си ми допада мисълта да имам полубрат или полусестра.
— За съжаление не мога да ти помогна. — Дрейк вдигна чашата си и отпи от джин тоника. После попита: — Всъщност майка ти как реагира на това, че се срещаш с мен?
Дейвид сви рамене.
— Тя не знае — призна си.
Тази информация сякаш изненада Дрейк.
— Дали би имала нещо против?
— Навярно да.
По-възрастният мъж повдигна ъгълчето на устата си.
— Мда, явно не си спомня с добри чувства за мен.
Дали го каза иронично, или беше оскърбен? Дейвид още не познаваше достатъчно добре Дрейк, за да прецени, но се почувства задължен да защити майка си.
— Не съм споделил с нея, защото в момента й е много тежко. Откакто баща ми почина, тя… — И млъкна, защото осъзна на кого е казал това изречение.
Но то е вярно, помисли си и се опита да се пребори с новата вълна от скръб, която го заля при мисълта за Ралф. Седналият срещу него мъж го беше създал, ала истинският му баща бе починал преди половин година. Дейвид преглътна мъчително.
— Във всеки случай оттогава не е добре и не исках да я натоварвам допълнително — завърши изречението си.
Това не отговаряше изцяло на истината. Не беше казал на Оливия, понеже тя навярно пак щеше да се разтревожи безпричинно и да го упрекне, че предава паметта на Ралф. А пък Дейвид беше сигурен, че именно Ралф би го разбрал.
Дрейк помълча миг-два.
— Имаш ли по-нова нейна снимка? Искам да кажа, на майка ти. — Когато Дейвид го изгледа с изненада, добави, свивайки рамене: — От доста време не съм я виждал.
Дейвид се подвоуми, но извади смартфона и кликна върху галерията. След кратко търсене намери снимка отпреди няколко седмици, която показваше Оливия на празненството за рождения ден на Анна. Изглеждаше много сериозна и се усмихваше сдържано, но това бе последната снимка, която й бе направил. Дрейк дълго я съзерцава, преди да върне телефона на Дейвид.
— Оливия Брунсуик. — В ъгълчето на устата му заигра усмивка. — Да, спомням си. Тогава чисто и просто ме заряза. Най-неочаквано, без обяснение и без да ми даде шанс да поговоря с нея. — И леко изсумтя. — Да го кажем така: от майка ти винаги можеха да се очакват изненади.
Дейвид не отвърна на усмивката му.
— А ти би ли искал да ти даде този шанс?
Дрейк остави напитката си върху стъклената холна маса и се изправи. Замислено се приближи до големия прозорец.
— Не — отговори. — Често казано, много се зарадвах, че прекрати връзката ни. Иначе сигурно аз бих го направил. Не ме разбирай погрешно, харесвах майка ти. Но в края на краищата всичко беше просто неангажиращ флирт, и двамата го знаехме. — Дрейк си пое дълбоко дъх. — Пък и дете? Тогава сто на сто не бих знаел как да се държа с него.
Поне е честен, помисли си Дейвид.
— А сега?
Дрейк отново се обърна към него.
— И сега е така — призна си. — За мен това е абсолютна тера инкогнита. Но според мен и ти се чувстваш по същия начин, нали?
След като Дейвид не отговори, Дрейк въздъхна и пак погледна през прозореца.
— Когато дойде в офиса ми, твърдейки, че си мой син, първо го взех за лоша шега. Обаче начинът, по който разговаря с мен, и тази прилика… — Погледна Дейвид и сви рамене. — Някак си почти веднага усетих, че казваш истината. Въпросът е как ще живеем с нея.