— Е, най-накрая! — избухна Питър от другия край на линията, а тя не успя да укроти полудялото си сърце. — Къде беше? И защо не вдигаш мобилния си телефон?
Отне й малко време, докато дойде на себе си и отговори.
— Бях навън и забравих да го взема.
— Аха. — Обяснението явно не задоволи Питър. — А нашата скайп уговорка? И за нея ли забрави?
— Не — отвърна Тили.
Естествено, че не я беше забравила. През цялото време, докато чакаше с Джаз в полицейското управление, не сваляше очи от часовника си. Почувства се странно, когато стрелките спряха на шест — часа, в който двамата започваха разговора си. За нея уговорката им беше закон. За Питър обаче бе единствено приятен готварски курс. Явно за него разговорите им отдавна вече не означаваха толкова много, колкото за нея, затова и нямаше нищо страшно, че обаждането веднъж се е провалило, нали така?
Само че Питър май виждаше нещата другояче.
— А защо не ми прати есемес? Все си имала някаква възможност. Нали знаеше, че чакам да ми се обадиш!
Тили не беше сигурна дали да се зарадва, че разговорите все пак значат нещо за него, или да се ядоса от упреците му. Защо си въобразяваше, че му дължи обяснение?
— Нямах време, понеже тук е истински ад — отвърна по-троснато, отколкото възнамеряваше. — Снощи имаше пожар в Дарингам Хол. До късна нощ бях там и се опитвах да помогна. Сутринта работих, а следобеда прекарах с Едгар Мур и дъщеря му в полицейското управление на Кингс Лин. Джаз си призна, че е участвала в побоя над Бен. Нямах нито една свободна минута, повярвай ми.
— Какво? Пожар ли?
В гласа на Питър прозвуча силна изненада, а когато Тили му описа случилото се с няколко думи, последва много емоционална реакция — поне за пожара и припадъка на Кейт. Виж, когато разказа за следобеда си в полицията, съчувствието му видимо отслабна.
— И от къде накъде е трябвало и ти да ходиш в управлението?
Тили въздъхна и уморено се отпусна на дивана.
— Джаз ме помоли. Направо не беше на себе си и се страхуваше да даде показания. Мисля, че присъствието ми наистина й помогна.
— А защо баща й не го направи? В края на краищата е негова дъщеря, не твоя.
В гласа на Питър пак прозвуча упрек и Тили усети поредния прилив на гняв.
— Той остана в „Трите корони“. Следобед в кръчмата беше пълно до пръсване. Все някой трябваше да обслужва клиентите — изрече с хладен тон и импулсивно добави: — Освен това той много държеше да отида. Има ми доверие по отношение на дъщеря си. И цени съветите ми. Даже много.
— Аха — отвърна Питър.
Тили внезапно съжали, че не може да го види и евентуално да прочете по лицето му какво си мисли. Но точно там беше проблемът. Него го нямаше тук. Не можеше да я прегърне и да я утеши, когато в дни като днешния се връщаше капнала от умора, пък и не се знаеше дали изобщо би пожелал да я прегърне, даже да беше тук. В крайна сметка Питър не беше за нея нищо повече от образ върху таблета, който включваше в определен час, за да помечтае известно време. Най-често обаче екранът оставаше черен — а тя сама.
Тили затвори очи, защото в тях пареха сълзи. Сълзи, които не бе в състояние да спре. Но какво от това? Питър и бездруго нямаше как да ги види.
— Ти можеш ли да танцуваш? — запита го тихо.
Питър изсумтя от изненада.
— Не. Защо?
— Просто питам — отвърна тя и избърса сълзите от бузата си.
— Тили, всичко наред ли е? Звучиш толкова странно.
— Просто съм изморена — отговори тя със задавен глас. Не беше сигурна докога ще успее да прикрива тъгата си.
Известно време помълчаха, после Питър се прокашля.
— Знам, имала си дълъг ден, но не може ли все пак да се свържем по скайп? Много искам да те видя.
— Така ли? — попита тя и позволи на надеждата си да надигне още веднъж уморената си глава.
— Да, аз… — За миг се поколеба, но продължи: — Открих доста интересна рецепта. Щеше ми се да ти я покажа.
Рецепта. Естествено. Тили преглътна.
— Не мога, Питър.
— Окей, ясно. Разбирам. Изморена си и…
— Не, не разбираш — прекъсна го тя. — Не мога да продължавам така. — Прозрението натежа в стомаха й като ледена буца и студът, който излъчваше, обхвана всяка фибра на тялото й. Тили стисна конвулсивно телефонната слушалка. Трябваше най-накрая да тегли чертата. Пое си дълбоко дъх. — Приятно ми беше да ти помагам. Но мисля, че е по-добре да приключим с това. Вече се научи да готвиш, както си беше наумил, а аз… аз искам пак да разполагам изцяло с неделните си вечери.
— Тили, недей! — Гласът на Питър прозвуча неочаквано грубо и настойчиво. — Съжалявам. Нямах намерение да те упреквам. Не знаех, че денят ти е бил толкова дълъг. Уморена си и искаш да си починеш. Разбирам те. Просто ще поговорим друг път. Утре. Или когато пожелаеш.