— Да, аз съм — потвърди леко озадачено Сиена. — Утре трябва да завършим проекта за Патерсън и непременно ни трябва докумен…
— Не съм забравил! — прекъсна я грубо той, за което веднага съжали.
В края на краищата тя нямаше вина за лошото му настроение, а тъй като без организаторския й талант не би ръководил толкова успешно фирмата, трябваше да се държи по-внимателно с нея и да й внушава чувството, че цени труда й. Питър затвори очи.
— Извини ме, Сиена. Аз… не исках да съм нелюбезен. Утре ще ти донеса документацията.
— Окей. — Гласът й прозвуча скептично. — Всичко наред ли е, Питър?
— Да. Ще се видим утре в офиса — отвърна лаконично той и приключи разговора.
Сетне седна пак пред компютъра си и с мрачно изражение се вторачи в екрана. Първо Бен, а сега Тили. Защо не успяваше да задържи в живота си хората, които бяха важни за него?
Поклати глава. Колкото до Бен, нямаше начин да не го пусне. Наумеше ли си нещо, никой не можеше да го спре. Въпреки че той бе изпробвал всички средства, за да подготви безпрепятственото му връщане. Нещата с Тили обаче трябваше да се развият по различен начин. Коренно различен начин. Ако не беше толкова късоглед. И толкова дяволски страхлив.
Отново стана от стола да си налее още един бърбън и да удави разочарованието, което му тежеше като камък в стомаха. Беше оплескал кардинално всичко и трябваше някак да го оправи. Само дето нямаше представа как.
14
— Не! Няма да го направиш! — Оливия скочи от канапето. Беше толкова възмутена, че гласът й изтъня. — Забранявам ти!
Дейвид остана на мястото си и издържа гневния й поглед. Добре че бяха в частната й всекидневна на горния етаж в замъка. Предположи, че тя ще направи сцена и ще се опита да го разубеди, но не възнамеряваше да промени решението си. Е, ако не друго, тук никой нямаше да чуе караницата.
— Мамо, аз съм пълнолетен. Мога да върша каквото смятам за правилно — припомни й той и аргументът поне за миг-два й затвори устата.
Оливия се приближи безмълвно до прозореца, а Дейвид използва това, за да й разясни още веднъж основанията за решението си.
— Предложението ми дава страхотен шанс. Защо да го отказвам? Тук и бездруго нямат повече нужда от мен.
Оливия се обърна сепнато към него.
— Разбира се, че имат нужда от теб.
— А, така ли? — реагира Дейвид. — И за какво? Бен и Джеймс управляват успешно Дарингам Хол и без мен. Пък ако им потрябва съвет, ще се допитат до дядо, със сигурност не до мен. Мога да развеждам посетители из имението и да им разказвам богатата му история, но никога не бих съумял да го предпазя от фалит, както направи Бен. Той е подходящият човек, не аз. Време е и ти да приемеш този факт.
Пожарът преди седмица бе изиграл ключова роля за Дейвид и бе затвърдил решението му. Докато се взираше в димящите развалини на хамбара, картината изведнъж му се стори като символ на неговия живот. Той също бе превърнат в пепелище и трябваше да се изгради из основи. Само не и тук. Ако държеше да открие истинското си призвание и бъдещото си поприще, се нуждаеше от друга перспектива. А нея щеше да получи, ако се избавеше от мисловните модели, които го съпътстваха от дете и вече не бяха валидни. И колкото по-скоро започнеше, толкова по-добре, затова през последните дни беше уредил всичко и сега бе готов да тръгне за Лондон. Отложил бе единствено разговора със семейството си.
Бен разбра мотивите му още щом Дейвид му сподели плановете си, сър Рупърт — също, въпреки че очевидно му стана мъчно заради предстоящата раздяла. Майка му обаче, изглежда, не беше готова да ги приеме, защото само изсумтя презрително.
— Бен Стърлинг, спасителят? Не ме разсмивай. Та той изобщо не спасява имението, а го тласка към окончателната му гибел! — Бузите й пламтяха, очите мятаха искри на омраза. — Знаеш ли какви слухове се носят из селото: че сам е подпалил хамбара, за да прибере застраховката! Какво друго да очакваш от този…
— Мамо! — скастри я Дейвид. — Това пък откъде ти хрумна?
Междувременно бяха установили, че пожарът не е причинен от късо съединение или друг технически дефект, както предполагаха в началото, а че се касае за професионално извършен палеж. Дейвид беше чул слуховете, които се носеха из селото. Не стига че клюкарките от Салтърс Енд си нямаха друга работа, освен да разпространяват такива врели-некипели, ами сега и собствената му майка участваше в тези спекулации. Стана му противно.
— Това е пълна глупост и ти го знаеш.
— Пълна глупост е и това, че си решил да отидеш в Лондон! Не може просто така да зарежеш следването си само защото Дрейк ти е пуснал някаква муха в главата! Какво си въобразява този тип?