Дейвид скръсти ръце пред гърди.
— Не мислиш ли, че е по-правилно да попитаме какво си си въобразявала ти, за да ме лъжеш през целия ми живот? Заради теб сме в сегашното положение. И точно ти ли ще ми забраняваш да опозная човека, който ме е създал?
— Защото не е важен за мен! — изсъска Оливия. — И никога не е бил. Ти си син на Ралф и нямаш право да потъпкваш паметта му! Не го е заслужил!
Дейвид бе положил всевъзможни усилия да остане спокоен, но сега окончателно му прекипя. Скочи от мястото си.
— Боже Господи, мамо, ти чуваш ли се? Издигаш татко на пиедестал, на който никога не е държал да бъде. Да ти кажа ли какво не е заслужил? Твоето отношение към него! През цялото време се преструваш, че всичко помежду ви е вървяло по мед и масло. Само че това изобщо не е вярно. Оскърби го пред всички. Не бил достатъчно добър за теб — забрави ли? — Дейвид извика пред очите си вечерта на последния летен бал и отново чу пронизителния пиянски глас на Оливия, спомни си злобните думи, с които бе тласнала по надолнището камъка, който сега се беше изпречил пред него като канара. Крайно време беше майка му да се осъзнае и да спре да се самозалъгва. — Татко те обичаше, въпреки всичко. И искаше Дарингам Хол да просъществува. Всичко това отговаря на желанията му, така че престани да превръщаш Бен в изкупителна жертва. А колкото до мен: до голяма степен вината, че нещата не са каквито бяха, е твоя. Ето защо очаквам да приемеш решението ми. То си е моя, не твоя работа и съм напълно сигурен, че татко би се съгласил с мен.
Оливия се вторачи ядосано в него, но когато думите му проникнаха в съзнанието й, сърдитият израз изчезна. Лицето й се изкриви в гримаса и Дейвид видя какво се крие зад гневния й изблик: отчаяние. Но още в следващия миг се овладя, изправи рамене и замръзна в позата, която толкова му беше опротивяла в последните месеци. Майка му явно вече не бе в състояние да се изправи лице в лице с реалността. Предпочиташе да извърта нещата, както й отърваше, и не допускаше истината до себе си.
— Не мисля, че баща ти би се съгласил да ми държиш такъв тон — изрече с недотам уверен глас, но се запъти наперено към спалнята и затръшна вратата подире си.
Дейвид въздъхна. Сега със сигурност плачеше. Освен това никога не би признала пред себе си, че е прав, а щеше да очаква извинението му. И той по-рано го вършеше. Сега обаче просто стана и излезе от стаята, за да отхвърли разговора, от който се боеше най-много. Тъй като Анна все още не бе научила решението му.
Както се бяха уговорили, тя го чакаше на каменната пейка в центъра на лабиринта и докато вървеше към нея, Дейвид за пореден път констатира колко е хубава с червеникаворусата си коса и ясните си сини очи. Посрещна го със сериозно изражение.
— Закъсня — каза и се намръщи, когато Дейвид седна до нея, без да я прегърне и целуне. Но той просто нямаше сили да го направи. Не и в момента.
— Трябваше да поприказвам с мама и разговорът се проточи — извини се Дейвид.
След това млъкна, защото и при най-добро желание не знаеше как да започне. Анна изтълкува погрешно мълчанието му и скръсти ръце пред гърди.
— Ако си ме повикал тук да ме увещаваш за Франция, отговорът ми си остава „не“! Няма да замина.
Думите й прозвучаха решително, но и малко неуверено. Дейвид не можеше да й се сърди. Вече цяла седмица помежду им цареше напрежение заради това пътуване. А сега той щеше да влоши допълнително нещата. Само че колкото повече отлагаше, толкова по-лошо ставаше. Затова си пое дълбоко дъх и я погледна в очите.
— Само че аз ще замина, Анна. И то още довечера.
— Какво? — Анна го изгледа втрещена. — Къде?
— За Лондон. При Дрейк. Предложи ми работа във фирмата си и ще я приема.
Анна трябваше първо да смели тази информация, затова замълча, а след дълъг миг попита:
— Ами следването? Та ти изобщо нямаш свободно време, за да работиш, Дейвид.
— Зарязвам следването.
— Аха.
Личеше й, че не е кой знае колко изненадана от новината, и Дейвид внезапно осъзна колко добре го познава — по-добре от всеки друг, по-добре от него самия. Анна стана рязко от пейката и направи няколко крачки към живия плет, сетне пак се обърна към него.
— И кога го реши?
Дейвид не каза нищо, но не беше и необходимо, защото отговорът беше очевиден.
— Обсъдил си го с баща си, когато беше при него, така ли?
Дейвид кимна измъчено.
— Но защо не ми каза? — запита тихо тя, а болката в очите й направо го смаза.
— И ти не ми каза, че имаш покана за Франция — оправда се той, обаче Анна не прие сравнението.