— Та това е коренно различно! — стрелна го със сърдит поглед. — Обменът на ученици е само за половин година. Пък ти най-неочаквано решаваш да си вдигнеш чукалата и да се махнеш оттук. И си мълчиш, все едно е някаква дреболия?
Дейвид преглътна.
— Не си мълча. Нали току-що ти казах.
— Сега? Малко преди да тръгнеш? И след като си споделил с майка си, а вероятно и с другите? Наистина ли смяташ, че така е редно?
Дейвид наведе виновно глава. Чувстваше се адски гадно. Анна беше първият човек, на когото трябваше да каже. Естествено. От друга страна, заминаваше и заради нея и искаше да й попречи да го разубеди. Достатъчно тежко му беда понесе изумлението, изписано на лицето й.
— Какво ти става, Дейвид? — попита тя с тих, измъчен глас, когато той отново вдигна глава към нея. — Защо изведнъж поиска да захвърлиш следването и да се махнеш?
Дейвид вдиша и издиша дълбоко.
— Не, Анна, не искам, а се налага да го направя. Повече не мога да седя със скръстени ръце и да тъгувам за живот, който никога няма да водя. Трябва да започна отначало, пък тук не става.
Анна се взря безмълвно в него, но в погледа й не се четеше разбиране.
— А в лондонска игрална зала става, така ли?
— Това е шанс — настоя Дейвид. — Кой знае, може там да ме бива повече, отколкото в работата тук. В края на краищата Дрейк ми е баща. Не е изключено да съм наследил от него повече, отколкото предполагам в момента.
Анна тръсна глава.
— Не може отведнъж да станеш друг човек, Дейвид.
— Напротив, може, по дяволите! И ми писна да се преструвам, че не е така!
При тези думи скочи и направи няколко крачки в обратна посока. По-далече от Анна. Едва тогава се обърна и я погледна, преодолявайки дистанцията, която сега ги разделяше не само пространствено.
— Трябва да се махна оттук, не разбираш ли? Трябва най-накрая да потърся своя път. А той не е свързан с успешното завършване на следването, което започнах само защото един ден ми предстоеше да поема управлението на Дарингам Хол.
Пламъчето в очите на Анна притрепна, в погледа й се прочете неувереност и Дейвид разбра какво ще го попита още преди да го изрече.
— Ами аз?
Той преглътна мъчително и сви рамене.
— Сега можеш да заминеш за Франция и да се насладиш на престоя си. Вече не е нужно да се съобразяваш с мен.
Анна се втренчи в него като в човек, загубил разсъдъка си.
— Искаш да кажеш: да се разделим?
В очите й проблеснаха сълзи и Дейвид изпита огромно желание да отиде при нея и да я утеши, защото не искаше да я наранява. Трябваше обаче да постъпи така, това бе правилно и за двамата, ето защо сви ръце в юмруци и с всички сили се противопостави на чувството, което го теглеше към нея.
— В момента имам нужда да се дистанцирам от всичко тук, Анна. Трябва да разбера кой съм и къде ми е мястото. Едва тогава ще мога да правя нови планове. Нямам представа колко време ще ми отнеме и не желая да ме чакаш. — Дейвид издиша рязко. — Може би родителите ти са прави. Може би сме просто твърде млади за такова обвързване. Не искам да си пречим, да се спъваме взаимно.
— Спънка… — Анна пребледня. — Значи това съм за теб? Спънка?
— Не. — Дейвид я погледна уплашено. Всъщност се опасяваше, че по-скоро той ще й пречи, не тя на него. — Просто си мислех…
— Какво си мислеше? — сряза го тя. — Че можеш ей така да изчезнеш от живота ми, а аз ще ти кимна радостно и ще ти пожелая всичко хубаво? — И поклати глава. — Не искам да си тръгваш. А и не вярвам, че призванието ти е да работиш в игрален дом. Нима си мислиш, че това може да те направи щастлив?
— И тук не съм щастлив, така че си струва да опитам — реагира той и Анна трепна, сякаш я беше ударил.
Изглежда, свързваше решението му със себе си, макар че той имаше предвид всичко друго, но не и нея. Въпреки това не изглади недоразумението и не отбягна погледа й. Длъжен беше да устиска, макар мисълта, че ще я загуби, да раздираше сърцето му.
В продължение на миг, траял сякаш половин вечност, Анна просто се взираше в него, личеше й, че се бореше със себе си. Болката в очите й разкъсваше душата му, но Дейвид издържа, докато тя накрая изви глава настрани.
— Вече не те разбирам, Дейвид. Но окей. Добре. Щом искаш да захвърлиш всичко, направи го.
Врътна се и забърза към изхода на лабиринта. Когато застана пред отвора в живия плет, още веднъж се обърна назад.
— Ще кажа на мама, че все пак приемам мястото в програмата за обмен на ученици. Всичко хубаво, Дейвид. Дано в Лондон намериш онова, което търсиш.
С тези думи изчезна и Дейвид чу само хрущенето на чакъла под нозете й. Когато стъпките заглъхнаха, се свлече изнемощял на каменната пейка.