— Кейт! — извика след нея Бен.
Ала тя не спря.
Бен грабна стъклената купа, която бе на помощната масичка между двете кресла до прозореца, и я запрати с всичка сила в камината. Купата се пръсна с трясък на хиляди парченца. Само че това не облекчи нетърпимата болка, бушуваща в душата му.
— Мамка му! — изруга той и скръсти ръце пред гърдите си, за да не изгуби напълно контрол.
Знаеше, че не е прав, задето премълча пред Кейт, че е запазил апартамента. Но и тя не беше права, като го обвини, че не е имал сериозни намерения да започне нов живот.
Спря поглед върху портрета на Ралф над камината и се опита да намери в себе си някакво чувство, което би прогонило съзнанието за безсмислеността на усилията му. Уви, не му се удаде. Просто не беше подходящ за ангажимента, с който го бе натоварил баща му. А дали изобщо нещо го свързваше с мъжа, който го беше създал? Или с този дом, с хората, живеещи тук? Дали всичко това не бе само илюзия? Той не беше един от Камдънови и му беше дошло до гуша да се бори за място в семейството.
В гърлото му се надигна горчиво разочарование. Наистина беше повярвал, че тук ще намери нещо, което му беше липсвало. Нещо, което да преосмисли живота му. Но престоят в Дарингам Хол не му донесе нищо хубаво. Напротив. Излезе му скъпо, не само във финансово отношение. И му причини болка. Какво чудно тогава, че се двоумеше дали да пожертва и последното, което го свързваше с предишния му живот?
Бен затвори очи и видя лицето на Кейт, гнева и разочарованието в погледа й. За разлика от него тя принадлежеше към това място и взаимоотношенията им бяха обречени, защото пропастта помежду им не можеше да се затвори. Значи беше по-добре да се оттегли. Да не инвестира никакви чувства повече. Така бе постъпвал през целия си живот, може би и сега това бе единственото му спасение.
— Бен? — Сър Рупърт почука предпазливо на вратата, останала незатворена след Кейт. Погледът му падна върху парчетата стъкло в камината. — Всичко наред ли е?
На лицето му бе изписана загриженост, но Бен не можеше да пощади стария баронет. Тъй като Кейт беше права и по този пункт: трябваше да бъде искрен. Другото не вършеше работа.
— Налага се да поговорим — каза той и посочи стола пред бюрото. Рупърт седна там след известно колебание, а Бен заобиколи бюрото и седна зад него.
Би могъл да покани дядо си и в едно от двете кресла до прозореца, само че онова, което имаше да обсъди с него, не предвещаваше приятна беседа. И щеше да му бъде по-лесно с бюрото помежду им, което ясно показваше какво ги свързва. Сделка. Нищо повече.
Бен спря още веднъж поглед върху портрета на Ралф над камината и нещо го прободе, щом осъзна, че никога не ще съумее да разгадае благата усмивка на баща си. Само че сега това вече нямаше никакво значение.
Обърна се към сър Рупърт и си пое дълбоко дъх.
— Аз се оттеглям — каза без заобикалки. — Не мога повече.
19
— Бен замина ли вече?
Айви седна до Кейт на голямата кухненска маса. По лицето й се четеше изумление и Кейт наново едва преглътна сълзите си.
— Преди час и нещо — потвърди и се запита дали Айви не го е засякла на магистралата. Сигурно се бяха разминали — тя, идваща от Лондон на път за Дарингам Хол, той в бентлито, шофирано от Къркби, в обратна посока. При това Айви, чула за плановете му, бе дошла специално, за да посредничи между него и семейството си. Само че закъсня. Бен беше стегнал багажа си едва ли не на пожар и бе последвал Питър и Тили.
— Значи се отказва? — попита Айви.
Кейт кимна измъчено, все още шокирана от мълниеносния развой на събитията.
— А сега? — Айви се облегна на стола си. — Какво ще се случи с Дарингам Хол?
Кейт сви рамене.
— Бен каза на сър Рупърт, че имал оферта за имението и мислел да я приеме. Но изчаквал, за да даде на семейство Камдън възможност да потърси друго решение. Искал да запазят Дарингам Хол.
Айви изсумтя.
— И как да стане това? Та ние нямаме пари да изкупим имението обратно от Бен. Нали?
— Не — потвърди уморено Кейт. — Но може би все пак ще се намери някакъв изход.
Само дето не й идваше на ума какъв, понеже главата й бе като изпразнена. Не беше в състояние да мисли за друго, освен за това, че Бен вече го нямаше. И за пръв път си даде сметка, че замъкът, който винаги бе означавал толкова много за нея, всъщност не беше важен, ако в него липсваха близките до сърцето й хора. Всичко около нея се рушеше и тя вече не намираше опора. Без Бен нищо нямаше смисъл. Какво търсеше тук, след като него вече го нямаше?