Дейвид сам не знаеше защо се чувстваше толкова зле. Разбираше се с Дрейк, двамата полека-лека се сближиха. В някои неща, характерни за Дрейк, Дейвид дори откриваше себе си. Обща бе например любовта им към реда, както и чувството за отговорност, с което подхождаха към задачите. Освен това се възхищаваше на далновидността и вещината, с които баща му управляваше фирмата. Беше бизнесмен по призвание и обичаше работата си, влагаше цялата си енергия във всеки детайл, във всяко разсъждение. Но може би живееше с работата си, понеже нямаше семейство. Родителите му бяха починали преди няколко години, нямаше братя и сестри, а хората, които причисляваше към приятелите си, бяха повече или по-малко тясно свързани с фирмата. Така че и по време на частните им срещи почти винаги се говореше за бизнес. Това обаче явно удовлетворяваше Дрейк и като че ли не му липсваше нищо.
За разлика от него на Дейвид му липсваше всичко. Семейството. Дарингам Хол. И Анна. Най-вече Анна. Непрекъснато мислеше за нея, а след днешния телефонен разговор не намираше нито минута покой…
— Какво става с писмото до Шепард констракшънс? Офертата, която ни изпратиха за обзавеждането на новата зала в Саутхамптън, беше доста добра — каза Дрейк и повдигна въпросително вежди. — Потвърди ли им?
— Ох, по дяволите! — Бузите на Дейвид пламнаха, когато се сети, че се канеше да го свърши сутринта. — Веднага ще се погрижа — обеща и взе да търси документите.
— Забравил си? — Дрейк поклати глава. — Май наистина не си спал добре, а?
Дейвид се сви под раздразнения му поглед и благодари наум, че мобилният телефон на Дрейк иззвъня и отвлече вниманието му. Съвестно се опита да се концентрира върху писмото за потвърждение, но мислите му само след броени минути пак се отплеснаха и той впери невиждащ поглед в екрана.
Не биваше да се обажда в Дарингам Хол. Беше грешка. Обикновено го избягваше умишлено и когато искаше да узнае какво става в имението, се свързваше директно с майка си. Така се чувстваше по-сигурен, защото нямаше опасност да попадне на Клер или Джеймс и да се изкуши да попита за Анна. Беше си забранил тези въпроси, нали в крайна сметка това бе смисълът на раздялата: Анна отново да прави каквото пожелае, той — също. Да не изпитват взаимна вина. И Анна явно виждаше нещата по същия начин, понеже не се беше свързала с него след скарването им. Нито по телефона, нито с есемес. Нищо. Беше го зачеркнала от живота си и той полагаше усилия да го приеме.
Ала да знае само, че тя е във Франция, а не как се чувства, бавно, но сигурно го докарваше до лудост. И днес просто не издържа и набра номера на замъка. Вдигна Зоуи, по-голямата сестра на Анна. Това наистина изненада Дейвид, понеже през последните месеци тя почти не се мяркаше в Дарингам Хол. След миналогодишния летен курс в Сорбоната Зоуи следваше в Манчестър, но остана толкова запленена от Франция, че вмъкна в програмата си и един семестър в Тулуза. По думите й семестърът тъкмо бил приключил и на връщане в Англия се отбила в интерната на Анна.
Анна се чувства фантастично. Намерила си е цял куп нови приятели и обмисля дали да не остане още малко. Напълно я разбирам.
От часове думите на Зоуи се въртяха в главата на Дейвид подобно на матрична разпечатка и му натрапваха картини, които свързваше с чутата информация. Анна в кръга на френските си приятели. Анна за ръка с французин, който я гледа и й се усмихва лъчезарно.
— Дейвид? Какво става с писмото? Готов ли си? — Гласът на Дрейк го изтръгна от мислите му. Баща му беше привършил телефонния разговор и го гледаше изпитателно. — Днес не си в час — констатира той и смръщи чело. — Заради малката ли? Анна, нали така се казваше?
Дейвид преглътна и за секунда се ядоса, задето бе споменал пред баща си за чувствата към Анна. Всъщност имаше намерение да запази в тайна цялата заплетена история, обаче в един момент прояви слабост, защото изговарянето на името й му подейства добре. Пък и на втори поглед идеята не му се видя лоша. Е, и досега се чувстваше странно да споделя толкова лични неща с човек, които все още му беше чужд. Но си повтаряше, че това е само началото. А независимо дали щеше да каже на Дрейк или не, болката нямаше да стихне. Затова повдигна рамене.
— Мисля, че вече не иска и да чуе за мен.
— Хм. Е… съжалявам.
Дрейк, изглежда, не знаеше как да реагира, но Дейвид предпочиташе това, отколкото да слуша мъдри съвети. Пък и баща му като заклет ерген вероятно нямаше такива подръка. Поне си направи труда да прояви разбиране и Дейвид го оцени.