Дейвид въздъхна.
— Вероятно ще се разочарова, обаче в края на краищата сигурно ще прояви разбиране. Той държи много на фирмата си и не би желал да я поеме незаинтересован човек като мен. Пък и фактът, че вече няма да работя за него, не означава, че няма да се виждаме. Ще поддържаме контакт, той наистина е мъж на място.
Анна отново грейна от отговора му и Дейвид се запита как бе издържал толкова дълго без нея. Никога вече, закле се наум, нямаше да заложи на карта връзката им тъй лекомислено. Привлече я пак в прегръдките си и я целуна, наслади се на допира до тялото й.
— Можеш ли да останеш? — попита по някое време и затаи дъх, защото не знаеше как е дошла.
Вместо отговор Анна се изправи и го дръпна да стане, тръгна с него към кревата. Там легна и протегна ръце към него.
— Ела — прошепна съблазнително и Дейвид последва поканата й с най-голямо удоволствие.
— Дейвид?
Приглушеният глас на Дрейк изтръгна Дейвид от съня. Младежът примигна срещу ярката слънчева светлина, падаща през таванския прозорец, и се усмихна, когато усети до себе си топлото тяло на Анна. Тя също помръдна и Дейвид не устоя на изкушението пак да я привлече към себе си и да я целуне по устните и хубавите сънени очи, преди да скочи от леглото и да нахлузи набързо панталона си.
Дрейк продължаваше да чука тихо на вратата.
— Дейвид, буден ли си?
Когато миг по-късно отвори вратата, Дрейк му подаде слушалката на стационарния телефон.
— Майка ти настоява да говори с теб — каза и свивайки извинително рамене, добави полугласно: — Съжалявам.
После се обърна и изчезна надолу по стълбите.
Стъписаният Дейвид вдигна слушалката до ухото си и се обади.
— Защо не отговаряш на мобилния си телефон? — Гласът на Оливия прозвуча възбудено и обвинително. — Оставих ти безброй съобщения!
Едва сега Дейвид се сети, че вчера бе изключил смартфона си в болницата.
— Какво има? — попита малко нервно.
Копнееше да се върне при Анна и нямаше никакво желание за пореден път да слуша оплакванията й, че още не били намерили кредитор. Или че персоналът не работел съвестно, или пък че Бог знае какво още не било наред в Дарингам Хол. Но всъщност се оказа, че тя искаше от него нещо съвсем различно.
— Би ли могъл да си дойдеш? — Не изчака отговора му, а продължи припряно. — Дейвид, трябва да ми помогнеш. Моля те! Направих голяма глупост.
23
Когато се запъти към бунгалото, Кейт дочу още отдалеч развълнуваното скимтене на кучетата и леко се усмихна. Както и очакваше, д-р Сандхърст нямаше нищо против връщането й и тя отново се почувства у дома, изминавайки броените крачки от кабинета до двора. Ала не изпита предишната радост, когато Чернобрадко, Арчи и Къртичко я посрещнаха както винаги бурно.
— Е, как сте? Чакахте ли ме?
Наведе се към трите кучета и им раздаде щедра порция ласки, преди да влезе в просторната дневна.
Обзавеждането си беше общо взето същото, само дето липсваха някои вещи. Например старият шкаф с витрина, наследствена вещ от родителите й, все още беше в Дарингам Хол, както и двете по-малки етажерки. Навремето Кейт ги купи с първите си спечелени пари, затова бе привързана към тях и ги взе със себе си, когато се премести в замъка. Празните места се набиваха на очи, но сърце не й даваше да си прибере мебелите. Това би потвърдило окончателно раздялата с Бен, а все още не беше достатъчно силна за това.
Близо месец не беше чувала нищо за Бен, във всеки случай не лично от него. Само Тили й докладваше новините, когато се обаждаше от Ню Йорк. Не че имаше кой знае какво за разказване. В момента Бен явно почти не контактуваше с Питър, който също се питал какво ли прави приятелят му. Това важеше и за Камдънови, защото очевидно се обаждаше и на тях само спорадично и не даваше гласност на намеренията си относно Дарингам Хол. Докато бъдещето на имението не се решеше, всички полагаха усилия да продължават живота си, но несигурността, породена от заминаването на Бен, се усещаше на всяка крачка. Цялото имение бе потънало в някакво потресно вцепенение и Кейт се чувстваше по същия начин: вътрешно вцепенена. Движеше се машинално, ходеше на работа, грижеше се за необходимото. Нощем обаче лежеше будна и се бореше със спомените, които я спохождаха и измъчваха. Затова ограничаваше посещенията си в Дарингам Хол най-често до стопанските постройки и почти не се мяркаше в замъка. Вътре болката все още бе твърде силна.
Тогава, по време на свадата, беше разглеждала всичко от своята камбанария. Беше ядосана, задето Бен я беше излъгал, и разочарована, че той не прояви воля да продължи битката за Дарингам Хол. Само че дали не го съдеше твърде сурово? Беше направил толкова крачки към нея, бе рискувал толкова много — дали не трябваше да оцени по-високо стореното? Дали тогава нещата биха се развили другояче?