Със свит стомах отвори плика и извади две тънки книжки с кожена подвързия, като едната изглеждаше много по-стара и захабена. Отначало Бен ги помисли за книги, но като ги разлисти, видя изписани страници и разбра, че са дневници. По-старият съдържаше бележки от годината преди раждането на Бен, а новият явно бе завършен малко преди смъртта на Ралф. В него имаше и картичка, адресирана до Бен. Според датата Ралф я беше написал два дни, преди да си отиде.
Драги Бен,
тези две книжки са за теб. Те могат да ти кажат онова, което вероятно няма да съм в състояние да ти кажа лично. Надявам се, че един ден ще ми простиш и ще откриеш щастието си.
С обич, Ралф
Бен се взираше в няколкото реда и усещаше топката в гърлото си. Думите досегнаха нещо в душата му, което бе потискал, върнаха отново на повърхността съжалението и болката от загубата на Ралф. Всъщност те не бяха погребани много надълбоко, а той просто не искаше да им се поддаде. Но сега, когато и бездруго вече бе уязвим заради внезапната поява на Кейт, не съумя да изтласка двете чувства на заден план. Ето защо отвори първия дневник и се зачете.
Във всеки ред пред него звучеше гласът на Ралф и Бен поглъщаше думите, а те рисуваха в съзнанието му образа на мъжа, който бе познавал твърде бегло. На мъжа, чийто син беше и когото изведнъж почувства по-близък от всякога. По-близък, отколкото би могъл да очаква след цялото това време.
Когато приключи, остави двете книжки върху холната маса и се помъчи да асимилира прочетеното.
Ралф му беше поверил много лични бележки и Бен се беше потопил в душевния живот на деветнадесетгодишния си баща, който в първия дневник бе описал влюбването си в Джейн Стърлинг.
Обичам смеха й и обичам да лежа с глава в нейния скут, да усещам пръстите й в косата си и да я слушам, дока то пее с топлия си глас, това беше написал и думите му улучиха Бен право в сърцето. Тъй като и той помнеше колко заразителен бе смехът на майка му. И как му пееше приспивни песнички, галейки го нежно по главата. Това бяха едни от най-хубавите му детски спомени.
Само че щастието на Ралф и Джейн се беше оказало краткотрайно и в последващите страници Ралф беше споделил как се е чувствал заради раздялата. Противно на това, което си беше мислил дълго време, баща му действително бе изживял много тежко внезапното изчезване на Джейн и дори не го беше превъзмогнал. Седмици наред си беше блъскал главата за причините, в началото твърдо решен да я издири. Лейди Илайза обаче го беше разубеждавала, непрекъснато му беше внушавала, че Джейн е вятърничава и повърхностна, че не се интересува достатъчно от него — нещо, което дълбоко бе наскърбило младия Ралф. Въпреки всичко от време на време в душата му бяха припламвали съмнения, уви, недостатъчно силни, за да се опълчи срещу доминантната си майка. В един момент се беше примирил, че Джейн не желае да има нищо общо с него, и беше решил да я забрави. Не беше и подозирал за злостната интрига на лейди Илайза и можеше да го упрекне само, че не е проявил достатъчна упоритост.
Действително не е знаел, помисли си Бен. Ралф винаги го беше твърдял пред него, но чак сега, когато държеше в ръцете си категоричното доказателство, Бен наистина му повярва. И това го успокои, свали тежкия товар от плещите му.
Още по-силно обаче го развълнуваха бележките на Ралф от втория дневник в плика. Не всички страници бяха запълнени, последната четвърт беше празна, а на някои места, най-вече след като бяха диагностицирали раковото заболяване, ръката му беше треперела. Човек можеше да прочете между редовете колко отчаян е бил, задето времето безмилостно изтича между пръстите му, и колко бързо се влошава физическото му състояние. С нищо не се беше издал в разговорите с него и уважението на Бен към баща му растеше с всяка дума. Но онова, което наистина не му излизаше от ума, беше една от последните бележки малко преди края. Не помнеше точната формулировка, затова пак разгърна страницата.
Всичко е толкова ужасно несправедливо, пишеше там и Бен видя пред себе си лицето на Ралф, докато четеше повторно редовете. Когато за пръв път прегърнах Дейвид, просто не знаех къде да се дяна от напиращата обич в сърцето си. Беше толкова мъничък и беззащитен, че веднага осъзнах: моето задължение е да го обичам и закрилям, да се погрижа да приема с открито сърце всички предизвикателства, които животът ни поднася. Познавам Дейвид, наясно съм с изживяното от него и макар че не успях да го опазя от всичко негативно, бях до него, когато се нуждаеше от мен.