— Ама че временце докара със себе си!
С тези думи Къркби й отвори и я покани в голямото фоайе, а докато поемаше якето й, на лицето му се появи едва загатната усмивка. С нея не се държеше толкова официално както с Камдънови. Въпреки голямата разлика във възрастта техните взаимоотношения бяха белязани от уважение и сърдечност, което се дължеше и на факта, че и двамата бяха силно привързани към семейството. Но тъкмо защото познаваше до болка снажния мълчалив мъж, Кейт забеляза, че е много напрегнат и че му е по-трудно да й се усмихне както обикновено.
— Господарите те очакват в библиотеката.
— Но защо? — запита Кейт. — Какво толкова важно има?
Къркби понечи да отговори, обаче в същия момент Клер се зададе по коридора, водещ към кухнята. Носеше табла със супник и дълбока чиния.
— Кейт! Слава Богу, че дойде! — възкликна Клер, видимо развълнувана и същевременно посърнала, и се приближи до тях. — Другите вече са в библиотеката. Идваш ли?
Усмихна й се бегло, но докато Кейт попита защо е тази сбирка, продължи:
— Само ще занеса набързо супата на Анна. Горкичката е пипнала летен грип и е на легло. Май тази история с Франция й се отрази много тежко. Трябваше веднага да забележа, че изобщо не й се ходеше там и че ужасно страдаше от раздялата с Дейвид. Е, сега нещата помежду им вече са наред, така че и тя скоро ще се оправи. — Клер трепна, защото поредната гръмотевица се чу току над замъка. — Дано само татко се върне по-скоро. Каза, че излиза за малко, пък още го няма, а Бартън ще се появи всеки момент.
Кейт пребледня.
— Бартън ще дойде тук?
Клер кимна, а превъзбудата, причина за пороя от думи, стихна и на лицето й се изписа съкрушено изражение.
— Да. Съобщи ни, че ще дойде в пет и половина. — И сви безпомощно рамене. — Мисля, че всичко приключи, Кейт. Бен е продал Дарингам Хол на Бартън.
31
— Но… — Кейт усети как всичко в нея се вцепени. През цялото време знаеше, че ще се стигне дотам, въпреки това думите на Клер я оставиха без дъх. — Бартън ли ви каза?
— Не — отвърна Клер. — Само е предал на татко, че трябва да разговаря с всички нас. Но за какво друго би могло да става дума?
Погледна Кейт, сякаш се надяваше да чуе възражение. Ала Кейт само преглътна.
— И аз трябва да присъствам? — попита с треперещ глас. — Защо?
Клер вдигна рамене.
— Ти си част от семейството и татко изрично подчерта, че държи да си там. Присъствието ти било много важно за него. — Сетне погледна към големия стоящ часовник в един от ъглите на фоайето. — Въпросът е дали той самият ще се върне скоро. Къркби, бихте ли му позвънили и попитали защо се бави? Пък аз ще занеса супата на Анна, докато не е изстинала, и веднага идвам.
С тези думи изчезна нагоре по стълбите, а Кейт и Къркби останаха сами. Със свито сърце Кейт подири погледа на иконома, сигурна, че и в него ще прочете страха и притеснението, които изпитваше. Само че той отново бе надянал безизразната си маска.
— Ще изчакам тук и ще посрещна господин Бартън — поясни Къркби, което Кейт изтълкува като подкана да отиде в библиотеката.
Сякаш изпаднала в транс, тя тръгна натам, докато мислите препускаха в главата й в търсене на изход. Всичко в нея се бунтуваше срещу перспективата да стане свидетелка на това как Бартън отнема имението на Камдънови.
Какво щеше да последва? Над този въпрос умуваше още откакто се беше върнала от Ню Йорк, но така и не стигна до отговор. Знаеше само, че всичко коренно ще се промени, и не беше сигурна дали ще може да го понесе. Ако Камдънови си тръгнеха, вероятно и тя трябваше да направи същото. Джанин Матисън, нейна състудентка от Кеймбридж, която имаше ветеринарна клиника в националния парк Йоркшир Дейлс, й се беше обадила преди време с поканата да й стане съдружничка. Двете открай време се разбираха добре, а Джанин, вече майка на три деца, искаше да посъкрати работното си време. Доскоро изобщо не би се замислила над това предложение. Но сега? Май наистина беше по-добре да започне от нулата и суровата красота на Йоркшир Дейлс бе най-подходящият вариант. Тогава нямаше волю-неволю да гледа какво ще се случи с Дарингам Хол при новия му собственик. А и може би по-бързо щеше да забрави Бен…
С всяка измината крачка сърцето й се стягаше все повече и повече. Щом застана пред вратата на библиотеката, си пое дълбоко дъх и влезе.
— … което не можем да позволим! — чу гласа на Дейвид, който заедно с Джеймс и Тимъти бе застанал пред един от големите прозорци.