И тримата изглеждаха объркани и превъзбудени — също като Клер одеве. За разлика от тях Оливия седеше в едно от кожените кресла с ръце в скута и се взираше унесено в пространството пред себе си.
— Кейт! — възкликна Джеймс, щом я видя да влиза, но лицето му остана сериозно. — Рупърт върна ли се вече?
Дейвид и Тимъти прекъснаха разговора си и също се обърнаха към Кейт. След като тя отговори отрицателно, Тимъти изпъшка.
— По дяволите, къде се е дянал? Нали щеше само да отскочи до селото. Какво толкова се бави!
— Може бурята да го е задържала — каза Джеймс, обаче Тимъти поклати глава.
— И за какво му беше да тръгва? Нали знае, че Бартън ще дойде всеки момент. Понякога се държи странно, също като мама. — Докато говореше, Тимъти сновеше неспокойно из стаята и току прокарваше нервно пръсти през прошарената си коса. — Мразя неизвестността. Поне да бяхме наясно с намеренията на Бартън. Но това си е типично в негов стил. Нарежда ни да дойдем тук, все едно сме непослушни ученици, и ни принуждава да му играем по свирката.
— По-скоро се чувствам като овен на заколение — отбеляза Джеймс с горчивина в гласа.
След репликата му всички се смълчаха за миг-два и Кейт осъзна колко тежък удар би нанесла евентуалната продажба най-вече на Джеймс и семейството му. Тимъти работеше като адвокат в Лондон и всъщност само гостуваше в имението, докато за Джеймс и Клер то бе смисълът на живота им. Те бяха зависими от оцеляването на Дарингам Хол, понеже Бен — както и Рупърт преди това — им плащаше твърда заплата, за да се грижат за стопанисването му. Ако загубеха работата си, щяха да останат на улицата. А пък направо не й се мислеше как сър Рупърт щеше да приеме факта, че Дарингам Хол, от векове фамилна собственост, може би след броени минути щеше да премине в ръцете на върлия му враг Бартън.
— Не зная за вас, но аз нямам никакво намерение да ме водят на заколение. Няма да го позволя! — наруши тишината Дейвид.
Беше свил ръце в юмруци и Кейт се удиви на гневните искрици в очите му. Вече градеше собствения си живот, който нямаше да се върти около Дарингам Хол. Но това явно не означаваше, че би посрещнал с безразличие загубата на имението. И той като другите просто не можеше да си го представи, затова търсеше изход. — Дори не знаем дали продажбата е официална. Ако не е, ще поговоря с Бен. Може би ще успея да го убедя да не ни го причинява.
— Да не мислиш, че не съм се опитвал? Не мога да го открия. Предполагам, че не желае да разговаря с нас.
Младежът отвори уста да отговори, но се отказа и Кейт видя как раменете му увиснаха. По всяка вероятност преценката на Тимъти беше вярна, а идеите на Дейвид се бяха изчерпали.
— И все пак нещо ме озадачава — рече замислено Тимъти. — Бях останал с впечатлението, че Бен не иска да продава Дарингам Хол. Нито ни е притискал, нито нищо. Наистина се учудвах на търпението му. — И поклати глава. — Дори донякъде се надявах да се върне.
Прозвуча изненадващо добронамерено, но и доста унило, сякаш той самият вече не вярваше в тази възможност.
— Хайде да изчакаме — каза Джеймс. — В края на краищата още не знаем какво иска от нас Бартън.
Това бе неговият опит да успокои и себе си, и останалите. Е, поне при Кейт опитът се оказа неуспешен и тя се отпусна умърлушено в едно от креслата.
До нея Оливия все така се взираше пред себе си и Кейт горещо си пожела по-скоро да дойде Клер. Или до нея да седи Айви, за да се утешават взаимно, ако нещата се влошаха необратимо. Само че приятелката й отдавна се беше върнала в Лондон при Дерек, с когото си търсеха общо жилище. Ето че и тя се махна оттук, помисли си Кейт и сърцето й се сви, като си даде сметка, че още един камък се е отронил от фундамента, който я крепеше.
— Аз съм виновна — продума неочаквано Оливия. Явно се беше съвзела от вцепенението и погледна безпомощно, едва ли не умоляващо Кейт. — Трябваше веднага да дам на Бен плика от Ралф. Не биваше да го задържам. Може би там е имало нещо важно, което би възпряло Бен да замине. Може би тогава би останал.
Кейт преглътна, докато издържа погледа на Оливия. Какво можеше да й каже? Не знаеше дали Бен бе отворил плика, не знаеше и дали съдържанието му имаше нещо общо с неговото решение. Все пак едно беше ясно: от самокритиката на Оливия нямаше никаква полза. И бездруго страдаха достатъчно. Затова тя сложи длан върху ръката й и се помъчи да се усмихне, което обаче не й се удаде изцяло.
— Станалото — станало, вече нищо не можем да променим — каза. — Решението е на Бен. Никой от нас не може да знае…
Не довърши изречението, понеже на вратата се почука, а миг по-късно на прага се появи Къркби.