— Господин Бартън вече е тук — обяви икономът, а когато отстъпи встрани и даде път на Луис Бартън, който влезе в стаята с широки крачки, Кейт си каза, че лицето му е много по-сериозно и овладяно от друг път.
Едно трябва да му се признае на Бартън, помисли си: не е мъж, който би останал незабелязан. И това се дължеше не само на ръста и набитата му фигура, а най-вече на властното и шумно държане, с което едва ли не автоматично привличаше хорското внимание. Срещу външността му нямаше какво да се възрази: винаги беше облечен елегантно, в костюми по поръчка, а стига да поискаше, можеше да бъде и очарователен. Но под поддържаната фасада на предприемач нерядко избиваше холеричният му темперамент и макар да беше сигурна, че кипящата в него енергия бе допринесла значително за големите успехи на строителния му концерн, Кейт знаеше, че човек трябва да се пази от тази страна на личността му. Пожелаеше ли нещо, Бартън не приемаше откази и в подобни случаи ставаше доста неприятен, което тя бе изпитала на собствения си гръб.
Сега обаче, когато застана насред стаята и плъзна поглед по присъстващите, Бартън изглеждаше много доволен от себе си.
Но само за миг-два. След това нещо като че ли го озадачи, понеже усмивката му се стопи, а веждите му се свиха застрашително.
— Какво значи това?
Видимо ядосан, на няколко пъти се озърна, сякаш картината пред очите му не отговаряше на очакваното. Сетне впери поглед в Тимъти и в гласа му се долови нотка на неприкрит гняв.
— Какво, по дяволите, се разиграва тук, Камдън?
32
Тили бързо отвори вратата на „Трите корони“, за да се скрие от бурята. Силният вятър едва не я издуха вътре и за броените секунди, които й отне затварянето на вратата, довя в помещението и дъжда, който заплющя по дървения под около прага, а пламъчетата на свещите по близките маси затрепкаха неспокойно.
— Скапано време — изруга полугласно тя и отръска мантото си. След това подуши позната миризма на старо дърво и застояла бира и забрави бурята и причината за идването си.
Четири седмици, рече си с удивление и плъзна поглед по помещението. Само толкова бяха минали от последното й посещение тук — но бяха достатъчни, за да променят напълно гледната й точка. Масите и столовете, тезгяхът с високите табуретки пред него, бутилките по лавиците и снимките по стените: всичко изведнъж й се стори доста по-малко, отколкото преди. По-рано не й правеше впечатление колко износено е дюшемето и че на масите липсва украса. Да беше още управителка, като начало щеше да смени старите червени тишлайфери на бели карета с едноцветни покривки в приветлив тон и на всяка маса да сложи вазичка със свежи цветя, както беше видяла в любимия манхатънски ресторант на Питър. И изобщо — сега главата й гъмжеше от идеи за декорация просто защото имаше база за сравнение. Само дето се съмняваше, че жителите на Салтърс Енд ще ги приемат с отворени обятия. Те идваха в „Трите корони“ не заради обстановката, а за да се срещнат с други хора. Ако щете, кръчмата беше сърдечната клапа, благодарение на която пулсираше животът в селото. Оттук тръгваха новините, тук хората се събираха и общуваха и никой не обръщаше внимание на цвета на покривката.
Тили се замисли за Питър и си представи какво му беше минало през ума, когато за пръв път бе влязъл в „Трите корони“. Малко, тъмно и еснафско — сигурно такова му се беше видяло помещението на него, човека от големия град. И сега му се извини наум, задето толкова се обиждаше на недотам възторжените му коментари. Мда, всичко бе въпрос на перспектива.
— Тили! — провикна се някой откъм тезгяха и когато погледна натам, тя видя зад седналите на столовете мъже Джаз, която й махаше развълнувано. Момичето заобиколи тезгяха и изтича към нея, буквално се хвърли на шията й. — Ето те отново тук! Толкова се радвам!
Тили с усмивка притисна Джаз в прегръдките си и видя през рамото й, че почти всички посетители се бяха обърнали любопитно към тях. Предвид отвратителното време кръчмата беше учудващо пълна. Навярно новината, която бе накарала и нея да дойде тук, вече се беше разнесла из селото.
— Сам-сама ли се оправяш? — попита Тили, по навик загрижена, защото при толкова много клиенти винаги се отваряше куп работа.
Джаз поклати глава.
— Не, и Роуз е тук. Татко я назначи временно за твоя заместничка.
— Аха.
Тили си отдъхна, че Едгар бе приел предложението й. Роуз Аштън, която в същия момент излезе от кухнята с две вдигащи пара чинии в ръце, беше доста по-сдържана и мълчалива от Тили, но беше много добра готвачка и се справяше с работата, както бе доказала многократно. Затова хората сигурно щяха да свикнат бързо с постоянното й присъствие и това успокои Тили — ала и мъничко я натъжи. Ами това е положението, рече си тя и въздъхна нечуто. Със или без мен, животът в Салтърс Енд продължава. Пък и в никакъв случай не искаше да си разменят местата с Роуз…