— Не зная. — Сега гласът на Бартън прозвуча по-тихо и доста по-малко агресивно. Въпреки всичко не беше напълно убеден. — Нали все викахте, че този парцел ви е нужен за стопанисването на имението.
Бен сви рамене.
— Не може да се каже, че се лишаваме на драго сърце от него. На първо място обаче е нужно да сложим край на постоянните свади. Е? — На лицето му заигра лека усмивка. — Имаме ли сделка, господин Бартън?
Луис Бартън забави малко отговора си, но после каза:
— Ще си помисля.
Видът му издаваше колебание, сякаш перспективата за мир с Камдънови все още му се струваше немислима. Сбогува се почти невъзпитано набързо и последва Къркби навън.
— Браво, момчето ми — рече сър Рупърт и потупа Бен по рамото. Изглеждаше много доволен, докато останалите бяха по-скоро объркани.
В помещението обаче витаеше един въпрос и Джеймс се престраши и го зададе:
— В такъв случай… ще се върнеш да продължиш започнатото?
В гласа му се долови нотка на надежда и Кейт също зачака отговора на Бен със затаен дъх.
Само че той не отговори веднага.
— Не, няма да продължа — каза накрая. — Ще започна отначало и ще го направя по-добре.
Кейт почувства такова облекчение, че коленете й направо омекнаха. Не беше сигурна какво щеше да стане, ако в този миг Бен я погледнеше. Той обаче не сваляше очи от своите учудени, но и видимо зарадвани роднини.
— И през ум не ми е минавало, че Дарингам Хол може да придобие такова значение за мен — заяви той. — Дори напротив, доста време твърдях, че съдбата на имението ми е абсолютно безразлична. Но не е така. Аз съм част от това семейство и бих искал да се погрижа за бъдещето на Дарингам Хол. С тази разлика, че няма да стане, както си го представях отначало. — Сви рамене и се усмихна накриво. — За мен всичко това беше непозната територия. Мислех, че ще се справя, стига да имам достатъчно воля и да вземам правилните решения. Навремето така направих с фирмата си и успях. Но Дарингам Хол не е стартъп компания. Който управлява имението, не започва от нулата, а продължава да пише дълга история. То е семейна собственост, място, на което всички не само се трудят, но и живеят заедно. И точно така трябва да се ръководи: съвместно от всички. — Бен поклати глава. — Първия път не се получи и причината е и у мен. Мислех, че трябва да наложа вижданията си и да върша всичко сам, защото така съм свикнал. И ето че полека-лека взех да не смогвам. Непрестанните караници, нападките в селото… всичко някак си удряше на камък, а не знаех защо. Реших, че няма да се получи, загубих вяра, че ще се справя. Нещата обаче ще се получат, ако работим задружно. Ако мога да разчитам на подкрепата ви дори когато се налага да вземам трудни решения. Тогава съм склонен да направя още един опит. И затова трябва да зная дали мога да се осланям на всеки от вас.
Не беше формулирано като въпрос, но Бен подири в лицата отговора, от който се нуждаеше, зачака реакция. И мигновено я получи от страна на Джеймс, който изпръхтя едва ли не възмутено.
— При всички положения можеш да включиш мен и Клер в списъка — заяви с видимо облекчение. — Никога не съм искал да си тръгваш.
Дейвид също се ухили и се запъти към Бен.
— И аз категорично няма да попреча на намеренията ти. Даже напротив, във възторг съм от факта, че по-големият ми брат пак поема кормилото.
— Благодаря ти за казаното — рече Бен и Кейт усети как я прониза тъга, щом двамата се прегърнаха. Те се разбираха, въпреки превратностите в свързаните им съдби, и Кейт неволно си помисли колко щастлив би бил Ралф да види тази картина.
Оливия обаче май се смути от нея. Видът й подсказваше, че не знае как да реагира в тази ситуация, когато стана някак тромаво от дивана.
— Аз… съжалявам — продума и Кейт за момент се уплаши да не каже, че не иска да има нищо общо с Бен. В действителност обаче тя се усмихна, макар и плахо и с треперещи устни. — Не биваше да се държа така с теб. Желанието на Ралф беше ти да управляваш Дарингам Хол, аз… — Очите й внезапно се напълниха със сълзи, но Оливия се овладя, макар и с усилие. — Отсега нататък ще уважавам желанието му.
За секунда-две се замисли дали да подаде ръка на Бен, после обаче се отказа. Извини се на останалите и с бързи крачки излезе от библиотеката. Очевидно все още не бе в състояние да подкрепи думите си с дела.
Бен погледна подире й, сетне към чичо си, който също остави колебанията.
— И през ум не ми е минавало, че някога ще го кажа, но се радвам, че пак се върна — изрече с разкаяние в гласа. — Липсата ти се усещаше, Бен.