С тези думи рязко се обърна и заслиза наперено по стълбите.
Все още смаяна от изненадващата злостна тирада, Кейт се загледа подире й и неволно се сети за лейди Илайза и за това колко бе заприличала на нея Оливия. Старата дама страдаше от деменция и вече живееше в старчески дом във Фейкънхам, но докато все още бе с ума си, почти винаги се държеше враждебно и надменно към Кейт и най-вече към Бен. В това отношение Оливия, която още навремето се стараеше да подражава на свекърва си, сега й беше достойна заместничка.
Проблемът беше, че Оливия беше донякъде права, тъй като новият статут на Кейт в Дарингам Хол действително не беше изяснен. Беше приятелка на Бен и в ролята й на такава персоналът очакваше от нея решения, непрестанно я питаше какво да се поръча за кухнята или градината. И Кейт поемаше задължения и отговорности, доколкото можеше. Но тъй като Бен досега не се беше произнесъл по въпроса за общото им бъдеще, тя всъщност нямаше авторитет. Все още седеше между два стола и чувството беше неприятно, особено когато натякването идваше от устата на Оливия.
— Е, чакаш ли ме вече?
Кейт се сепна, а щом се обърна, видя Клер, лелята на Бен, която току-що бе влязла във фоайето и й се усмихваше приветливо. В гърдите й веднага се надигна вълна от благодарност. Колкото и да й беше тежко в Дарингам Хол — Клер и съпругът й Джеймс, както и дядото на Бен, сър Рупърт, нито за миг не й внушаваха, че не е добре дошла в имението.
— Не, защо?
Клер се усмихна.
— Забрави ли, Кейт? Бяхме се уговорили да прегледаме щатното разписание.
— О, вярно. — Кейт изтръпна, сещайки се, че още преди два дни беше обещала на Клер да се видят днес следобед. И взе решение. — Ако искаш, да го направим веднага.
— Много добре. — Клер извади смартфона от джоба си.
— Само набързо ще…
Натисна два клавиша и вдигна телефона до ухото си, но след миг го свали.
— Гласова поща — промърмори с мрачен вид.
— Проблем ли има? — поинтересува се Кейт.
Клер сви рамене.
— В последния момент записах за обиколка група от Кеймбридж. Дейвид трябваше да я поеме. Автобусът с хората ще пристигне след малко, а не мога да се свържа с него. Надявам се да не е забравил.
— Изключено. Нали го познаваш, той обича тези обиколки — успокои я Кейт.
Но Клер остана скептична.
— Зная, само че сутринта разговарях с него, а след това беше толкова… — Поколеба се как да продължи, после тръсна глава. — Ах, положително помни уговорката. Искаш ли да поседнем в кухнята? Имам крещяща нужда от чаша чай. Какво ще кажеш?
Кейт видя сенките под очите й и се запита какво ли е обсъждала с Дейвид, че е толкова угрижена. Уважи желанието на Клер да не отваря и дума за това и я улови под ръка.
— Чай звучи добре — каза усмихната.
3
Анна стоеше до един от прозорците в коридора и се взираше в пътя, водещ от двора към парка. Само че от колата на Дейвид нямаше и следа.
Но къде ли беше той? И защо не се обаждаше? Нямаше го от няколко часа, не си вдигаше и телефона, така че Анна вече сериозно се притесняваше. Всъщност трябваше да се появи всеки момент, защото пак бе поел обиколка на замъка. Бен планираше да назначи щатен екскурзовод, но развеждането на туристите все още влизаше в задълженията на Къркби. Е, поне на теория, понеже Дейвид постоянно го заместваше, предлагаше му помощта си при всеки удобен случай. Ако продължаваше така…
Някакво движение в дъното на пътя я откъсна от мислите й. Анна присви очи и разпозна тъмносиния спортен кабриолет на Дейвид, който бързо се приближаваше. Тя въздъхна с облекчение и изтича в двора, където Дейвид тъкмо паркираше колата си.
Хубавото време се беше задържало вече няколко дни, в безоблачното небе грееше слънце. Дейвид обаче май не забелязваше нищо. Беше заровил ръце дълбоко в джобовете си и не се усмихна, когато тръгна към Анна.
— Къде беше? — попита тя и зачака да я прегърне и целуне. Ала Дейвид просто спря пред нея.
— Обикалях с колата — отговори и отбягна погледа й.
И изобщо: зелените му очи не сияеха както обикновено насреща й. Вместо това в тях имаше нещо, което Анна не можеше да определи. Обзе я лошо предчувствие.
— Какво има? — промълви тя.
Дейвид не отговори веднага, а заби върха на обувката си в чакъла, така че се разхвърчаха камъчета. После вдигна глава.
— И кога смяташе да ми съобщиш?
Анна усети как стомахът й се сви. Значи, беше научил. По дяволите!
— Кой ти каза? Мама ли?
Дейвид кимна и Анна въздъхна тежко от отчаяние.