Стефани Майер
Зазоряване
ПЪРВА КНИГА: БЕЛА
Детството не е от раждането до определена възраст, на която детето е вече пораснало и е оставило настрана детинщините.
Детството е кралството, в което никой никога не умира.
ПРЕДГОВОР
Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта — не бе нещо, с което наистина свикваш някога.
Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта.
Сякаш наистина бях белязана за неприятности. Бях ги избягвала непрекъснато, но те винаги се връщаха обратно при мен.
И все пак, този път беше толкова по-различен от останалите.
Можеш да избягаш от нещо, от което се страхуваш, можеш да се опиташ да се пребориш с нещо, което мразиш. Всичките ми инстинкти бяха насочени срещу този тип убийци — чудовищата, враговете.
Когато обичаш този, който те убива, това не ти оставя никакъв избор.
Как би избягал, как би се борил, като това би наранило любимия ти човек? Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на най-скъпото си, как не би го дал? Ако е някой, който истински обичаш?
1. СГОДЕНА
Никой не те зяпа, казах си аз. Никой не те зяпа. Никой не те зяпа.
Но, понеже не можех да лъжа убедително дори себе си, се наложи да проверя.
Докато седях и чаках един от трите светофара в града да светне зелено, хвърлих поглед надясно — в минивана си, госпожа Уебър бе извърнала цялото си тяло в моята посока. Очите й се впиваха в моите, и аз се отдръпнах назад, чудейки се защо не сведе поглед или не изглежда засрамена. Все още се считаше за грубо да се зяпат хората, нали? Това не важеше ли вече?
Тогава си спомних, че тези стъкла са толкова тъмни, че вероятно си няма и на идея дали самата аз съм наистина тук, да не говорим и че я хванах да гледа. Опитах се да се успокоя от този факт, че не гледа наистина към мен, ами към колата.
Моята кола. Ъх.
Погледнах наляво и простенах. Двама минувачи бяха замръзнали на пешеходната пътека, изпускайки шанса си да пресекат, докато зяпаха. Зад тях господин Маршъл се кокореше през отрупаната с чинии витрина на малкия си сувенирен магазин. Поне не си беше опрял носа в стъклото. Все още.
Светна зелено и аз, бързайки да избягам, натиснах педала за газта без да мисля — нормалният начин, по който бих го форсирала, за да накарам античния ми шевролет пикап да се раздвижи.
Двигателят изръмжа като ловуваща пантера, колата се изстреля напред толкова бързо, че тялото ми се удари назад в черната кожена седалка, а стомахът ми се сплеска към гръбнака.
— Аргх! — изписках аз, като затърсих спирачката. Едва бутнах педала, но така или иначе колата се закова абсолютно на място.
Не смеех да се огледам, за да видя реакциите. Ако имаше някакво съмнение кой е карал тази кола преди, вече бе изчезнало. С върха на обувката си леко натиснах педала за газта с половин милиметър и колата се изстреля напред отново.
Успях да стигна целта си — бензиностанцията. Освен ако не бях смъртно болна, изобщо не бих отишла в града. Минавах без много неща тези дни, като замразени тортички и връзки за обувки, за да избегна да прекарвам времето си на публично място.
Движейки се сякаш бях на състезание, отворих капака, махнах капачката, сканирах картата и сложих струйника в резервоара за секунди. Разбира се, нямаше какво да направя, за да накарам цифрите на уреда за измерване да побързат. Те се отброяваха бавно, почти като че ли го правеха само, за да ме дразнят.
Не беше ясно навън — типичен дъжделив ден във Форкс, Вашингтон — но все още имах чувството, че над мен имаше прожектор, който привличаше вниманието към деликатния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, усещайки вперените погледи в гърба ми, имах усещането, че пръстенът пулсираше като неонов знак: Погледни ме, погледни ме.
Беше глупаво да бъда толкова смутена, знаех това. Освен майка ми и баща ми, наистина ли имаше значение какво казват другите за годежа ми? За новата ми кола? За мистериозното ми приемане в колеж от Бръшляновата лига? За лъскавата ми черна кредитна карта, която сякаш изгаряше задния ми джоб в момента?
— Да бе, кой го интересува какво мислят — промърморих изпод дъха си.
— Ъм, госпожице? — обади се един мъжки глас.
Обърнах се, а след това ми се прииска да не го бях правила.
Двама мъже стояха до лъскава шест местна кола с чисто нови каяци завързани отгоре. Никой от тях не гледаше към мен — и двамата бяха зяпнали колата.
Лично аз не го разбирах. Но все пак, бях горда и от това че можех да различа символите за тойота, форд и шевролет. Тази кола бе лъскаво черна, гладка и хубава, но си оставаше просто кола за мен.