Отново беше тихо, сякаш смилахме информацията. Бях се фокусирала върху картината, която старателно се нареждаше в главата ми.
Картината, в която Ирина е закрепена на скалата и наблюдава. Какво бе видяла тя? Вампир и върколак, които бяха най-добри приятели. Бях се фокусирала върху този образ; този, който очевидно би обяснил реакцията й. Но не беше това всичко, което бе видяла.
Тя също така бе видяла и дете. Изящно красиво дете, перчещо се под падащия сняг, очевидно нещо повече от човек…
Ирина… сестрата сираче. Карлайл бе казал, че загубата на майка им, заради справедливостта на Волтури, бе направила Таня, Кейт и Ирина пуристи, щом опреше до закона.
Само преди половин минутка самият Джаспър бе казал думите: „Дори и когато ловуват за безсмъртни деца“… Безсмъртни деца — злото, което не бива да се назовава, ужасяващото табу…
С миналото на Ирина, как по друг начин би могла да изтълкува това, което бе видяла на тясната ливада? Тя не бе достатъчно близо, за да чуе сърцето на Ренесме, да усети температурата излъчвана от тялото й. Розовите бузки на Ренесме можеха и да са хитрост от наша страна, след всичко, което знаеше.
Най-малкото Кълънови бяха в съюз с върколаци. От гледната точка на Ирина, може би това значеше, че нищо не беше над нас…
Ирина си измиваше ръцете в снежната пустош — най-малкото не скърбеше по Лоран, но знаеше, че е неин дълг да предаде Кълънови, съзнавайки какво ще стане с тях ако го направи. Очевидно съвестта й би надделяла над вековно приятелство.
И отговорът на Волтури за нарушението бе толкова автоматичен — решението вече беше взето.
Обърнах се и се провесих над спящото тяло на Ренесме, покривайки го с косата си, заравяйки лицето си в къдриците й.
— Помислете върху това какво видя тя днес — казах аз с нисък глас, прекъсвайки каквото и да започваше Емет да казва. — За някого, който е загубил майка си заради безсмъртно дете, как би му изглеждала Ренесме?
Отново всичко беше тихо и другите стигнаха до там, където аз вече бях.
— Безсмъртно дете — прошепна Карлайл.
Усетих как Едуард коленичи до мен и ни обви и двете с ръце.
— Но тя бърка — продължих аз. — Ренесме не е като другите деца. Те са замръзнали, а тя расте толкова много всеки ден. Те са извън контрол, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, даже не им показва неща, които биха ги разтроили. Тя може да се контролира. Тя вече е по-умна от повечето възрастни. Не биха имали причина…
Бърборех, чакайки някой да издиша от облекчение, чакайки леденото напрежение в стаята да де успокои толкова, колкото спокойна бях аз сега. Стаята обаче сякаш ставаше по-студена. Слабият ми глас се превърна в мълчание. Никой не проговори за дълго време.
Тогава Едуард прошепна през косата ми:
— Не това е престъплението за което са тръгнали, любов моя — каза той тихо. — Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Те ще дойдат да унищожат, не за да разберат причините.
— Но те грешат — казах аз непреклонно.
— Те няма да почакат, за да им покажем.
Гласът му все още беше тих, нежен, кадифен… и все още болката и опустошението в гласа му бяха неизбежни. Гласът му беше като очите на Алис по-рано — като от вътрешността на оръдие.
— Какво можем да направим? — попитах.
Ренесме беше толкова топла и съвършена в ръцете ми, сънуваща в покой. Толкова се тревожех за бързия й растеж — тревожех се, че ще има само малко повече от десетилетие живот… Този страх сега изглеждаше ироничен. Малко повече от месец.
Това ли беше границата? Имах повече щастие, отколкото повечето хора някога са изпитвали. Имаше ли някакъв природен закон, който разпределяше щастието и мъката по света? Беше ли радостта ми объркала този баланс? Четири месеца ли бяха всичко, което можех да имам?
Емет отговори на риторичния ми въпрос:
— Ще се бием! — каза той хладнокръвно.
— Не можем да победим — изръмжа Джаспър.
Можех да си представя как изглеждаше лицето му, как тялото му би се извило над това на Алис.
— Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наоколо. — Емет направи погнусен звук и инстинктивно разбрах, че той не е притеснен заради идеята за преследвача на Волтури, а заради идеята за побягване. — И аз не знам, че не можем да ги победим — каза той. — Имаме няколко възможности, които можем да обсъдим. Не трябва да се борим сами.
Главата ми се стрелна нагоре, когато чух това:
— Не можем да осъдим Килаетите на смърт също, Емет!
— Спокойно, Бела — изражението му не бе по-различно от това, когато планираше да се бие с анаконди. Дори идеята за унищожения не можеше да промени перспективата на Емет, неговата способност да потрепва от радост при предизвикателство. — Нямах в предвид глутницата. Бъди реалистка — мислиш ли, че Джейкъб и Сам биха игнорирали нападението? Дори и да не беше заради Неси? Да не споменавам, че благодарение на Ирина, Аро знае и…