Выбрать главу

Карлайл повтори шепнешком:

— Другите приятели, които не трябва да обричаме на смърт.

— Хей, ще ги оставим сами да си решат — каза Емет с умиротворителен тон. — Не казвам, че трябва да се бият с нас — можех да видя планът, съставящ се от само себе си в главата му, докато говореше. — Ако те само стоят до нас, достатъчно дълго, за да накарат Волтури да се подвоумят. Най-малкото, Бела е права. Ако можем да ги накараме да се спрат и да ни чуят. Това би премахнало всяка причина за бой…

Сега имаше леко загатване за усмивка върху лицето на Емет. Изненадана съм, че никой не го е ударил все още. Аз исках.

— Да — каза пламенно Есме. — В това има смисъл, Емет. Нуждаем се единствено Волтури да спрат за момент. Просто достатъчно дълго, за да слушат.

— Ще ни трябват доста свидетели — каза остро Розали, гласът й беше крехък като стъкло.

Есме кимна в съгласие, сякаш не бе чула сарказма в тона на Розали:

— За това можем да помолим приятелите си. Само да свидетелстват.

— Ние бихме го направили за тях — каза Емет.

— Просто ще трябва да ги попитаме по правилният начин — промърмори Алис. Погледнах, за да видя, че очите й бяха с тъмен израз отново. — Ще трябва да им бъде показано много внимателно.

— Да им бъде показано? — попита Джаспър.

Алис и Едуард погледнаха към Ренесме. Тогава очите на Алис отново се станаха безжизнени.

— На семейството на Таня — каза тя — На кланът на Сайобан. На това на Амун. На някой от номадите — Джарет и Мари със сигурност. Може би…

— Ами Питър и Шарлот? — попита Джаспър наполовина ужасен, сякаш се надяваше отговорът да е „не“ и неговият по-голям брат да бъде свободен от предстоящата касапница.

— Може би.

— Ами тези от Амазонка? — попита Карлайл — Качири, Зафрина и Сена?

Първоначално Алис изглеждаше твърде погълната от видението си, за да отговори, но най-накрая тя потръпна и очите й се отвориха към настоящето. Тя срещна погледа на Карлайл за малка част от секундата и тогава погледна надолу.

— Не мога да видя.

— Какво беше това? — попита Едуард шепнешком. — Частта в джунглата. Ще отидем ли да ги търсим?

— Не мога да видя — повтори Алис с безизразни очи. Объркване проблясва върху лицето на Едуард. — Ще трябва да се разделим и да побързаме — преди снега да е стигнал до земята. Ще трябва да привлечем който успеем и да ги доведем, да им покажем — тя се загледа отново. — Попитай Елизар. Това е нещо повече от просто безсмъртно дете.

Тишината беше злокобна за още един дълъг момент, докато Алис беше в транс. Тя мигна бавно, когато беше приключило, очите й бяха чудати и непроницаеми, въпреки че вече беше изцяло в настоящето.

— Има толкова много за вършене. Трябва да побързаме — прошепна тя.

— Алис? — попита Едуард — Това беше много бързо — не разбрах. Какво беше…?

— Не мога да видя! — тя избухна към него — Джейкъб е почти тук!

Розали пристъпи към предната врата:

— Аз ще се оправя с…

— Не, нека влезе — каза бързо Алис, гласът й беше странно висок при всяка дума. Тя хвана ръката на Джаспър и започна да го дърпа към задната врата — Ще виждам по-добре когато съм далеч и от Неси. Трябва да вървя. Нуждая се от концентрация. Трябва да видя всичко, което мога. Трябва да вървя. Хайде, Джаспър, нямаме време за губене!

Всички можехме да чуем Джейкъб от стълбите. Алис дръпна силно и нетърпеливо ръката на Джаспър. Той я последва бързо, а и изненадата в очите му приличаше на тази в очите на Едуард. Те се стрелнаха през вратата към сребърната нощ.

— Побързайте! — провикна се към нас. — Трябва да намерите всички!

— Да намерим всички? — попита Джейкъб, затваряйки предната врата след себе си. — Къде отиде Алис?

Никакъв отговор, всички просто се кокорехме.

Джейкъб изтръска влагата от косата си и извади ръцете си през ръкавите на тениската си, очите му бяха върху Ренесме.

— Хей, Бела! Мислех си, че вие вече ще си си отишли у дома…

Най-накрая той ме погледна, мигна и тогава се опули. Наблюдавах по изражението му как атмосферата в стаята окончателно го застигна. Той погледна надолу към мокрото петно на пода, разпръснатите рози и парченцата кристал, очите му бяха широко отворени. Пръстите му затрепериха.

— Какво? — попита той равно. — Какво се е случило?