Не можех да се сетя откъде да започна. Никой друг не намираше думи също. Джейкъб прекоси стаята с три големи крачки и падна на колене до Ренесме и мен. Можех да усетя топлината, която тялото му излъчваше, когато потрепването премина от ръцете към треперещите му длани.
— Тя добре ли е? — попита той, без да очаква отговор, докосвайки челото й, накланяйки глава, сякаш за да чуе сърцето й. — Не си играй с мен, Бела, моля те!
— Нищо й няма на Ренесме — задавих се аз и думите се разпокъсаха на странни места.
— Тогава кой не е добре?
— Всички ние, Джейкъб — прошепнах аз. Той беше и в моят глас — звукът, като от вътрешността на гроб. — Свърши се. Всички сме обречени на смърт.
29. ОТСТЪПНИЧЕСТВО
Стояхме там цяла вечер, ужасени и печални статуи, и Алис не се завърна.
Всички бяхме извън рамките на лимита си, застанали в абсолютна тишина. Карлайл едва мърдаше устните си, за да обясни всичко на Джейкъб. Преразказването изглежда направи нещата още по-зле; дори Емет стоеше тихо и мирно оттогава.
Не стана, докато слънцето не изгря и знаех, че Ренесме скоро щеше да се размърда под ръцете ми и се зачудих какво можеше да забави толкова много Алис. Надявах се да разбера повече преди да се срещна с любопитството на дъщеря ми. За да имам някои отговори. Някаква мъничка, мъничка частица надежда, за да можех да се усмихна и да не уплаша и нея с истината. Почувствах лицето си трайно скрито зад маската, която е носило цяла вечер. Не бях сигурна дали ще съм способна да се усмихна повече.
Джейкъб хъркаше в ъгъла, планина от козина на пода, мърдайки неспокойно в съня си. Сам знаеше всичко — вълците виняха себе си за всичко наближаващо. Не че тази подготовка щеше да направи нещо, но щеше да ги убие заедно с останалата част от семейството ми.
Слънчевата светлина се пречупи през задните прозорци, блестяща на кожата на Едуард. Очите ми не се бяха преместили от него от тръгването на Алис. Бяхме се гледали цяла нощ, наблюдавайки този, без който нито единия не можеше да живее — другия. Видях реакцията си, проблясваща в измъчения му поглед, докато слънцето достигна собствената ми кожа. Веждите му се размърдаха малко, след това и устните му.
— Алис — каза той.
Звукът от гласа му беше като бързо — топящ се лед. Всички се строшихме леко, омекнахме леко. Отново движение.
— Няма я от дълго време — промърмори изненадано Розали.
— Къде може да бъде? — зачуди се Емет, приближавайки се към вратата.
Есме сложи длан на нейното рамо.
— Не искаме да прекъсваме…
— Никога не се е забавяла толкова много преди — каза Едуард. Ново притеснение разцепи маската, която бе придобило лицето му. Чертите му бяха живи отново, очите му изведнъж станаха диви с нов страх, допълнителна паника. — Карлайл, ти не мислиш… Нещо свързано с поемането на инициатива? Може ли Алис да е в имала време да види, ако са изпратили някого за нея?
Главата ми се запълни с образа на прозрачната кожа на лицето на Аро. Аро, който е виждал всяко ъгълче от съзнанието на Алис, който знаеше всичко, което тя можеше да…
Емет изруга достатъчно високо, че Джейкъб се наклони на краката си с ръмжене. В двора, на ръмженето му откликна глутницата му. Семейството ми беше вече се бяха превърнали в размазани петна заради бързите си движения.
— Остани с Ренесме! — едва ли не изкрещях на Джейкъб, докато спринтирах към вратата.
Все още бях по-силна от останалите и използвах тази сила да изблъсквам себе си по-напред. Настигнах Есме след няколко подскока и Розали след няколко крачки. Засъстезавах се към черната гора, докато не застанах точно зад Едуард и Карлайл.
— Били ли са способни да я изненадат? — Карлайл попита, неговият глас беше толкова равен, сякаш стоеше безмълвен, наместо да тича с всичка сила.
— Не виждам как — отговори Едуард. — Но Аро я познава по-добре от всеки останал. По-добре и от мен.
— Това капан ли е? — извика Емет иззад нас.
— Може би — каза Едуард. — Няма друга миризма, освен тази на Алис и Джаспър. Къде ли са отишли?
Следите на Алис и Джаспър се разпръскваха в широка дъга; първо обтегната на изток от къщата, а после северно на другия бряг на реката, и тогава отново на запад след няколко мили. Ние прекосихме реката, всичките шестима скачайки със секунди разминаване. Едуард бягаше най-отпред, напълно концентриран.
— Хвана ли тази миризма? — каза Есме няколко момента след като прескочихме реката за втори път. Тя беше най-отзад, бягаше далеч вляво, на края на „ловната“ ни група. Махна към югоизток.
— Придържайте се към главната следа — почти до границата на Килаетите сме — предупреди стегнато Едуард. — Стойте заедно. Вижте дали са тръгнали на север или на юг.