Едуард кимна, лицето му все още белязано с болка. Зад мен, можех да чуя тихите безмълвни ридания на Есме.
Не знаех как да плача в това тяло, не можех да направя друго освен да гледам втренчено. Нямаше никакви чувства все още. Всичко изглеждаше нереално, сякаш сънувах отново след всичките тези месеци. Имах кошмар.
— Благодаря ти, Сам — каза Карлайл.
— Съжалявам — отговори Сам. — Не трябваше да я пускаме.
— Направихте правилното нещо — каза му Карлайл. — Алис е свободна да прави, каквото ще прави. Не бих й отнел свободата.
Винаги съм мислела за Кълънови като за всичко, неделимо цяло. Изведнъж си спомних, че не винаги е било така. Карлайл е създал Едуард, Есме, Розали и Емет; Едуард е създал мен. Всички бяхме физически обединени от кръвта и отровата. Никога не съм мислела за Алис и Джаспър поотделно — като осиновени от семейството. Но истината е, че Алис е осиновила Кълънови. Тя се е показала с нейното несвързано минало, носейки Джаспър с неговото и поставила себе си в семейството, което вече било там. Заедно, тя и Джаспър, знаеха друг свят навън, далеч от Кълънови. Наистина ли е избрала да започне нов живот след като е разбрала, че със семейство Кълън е свършено?
Тогава ние бяхме урочасани, нали? Нямаше надежда в това. Нито един блещукащ лъч, който можеше да убеди Алис, че тя имаше шанс на наша страна.
Светлият утринен въздух изведнъж изглеждаше гъст, натежал, сякаш физически натежал от моето отчаяние.
— Няма да се предам без борба — изръмжа слабо Емет под дъха си. — Алис ни каза какво да правим. Нека го свършим.
Останалите кимнаха с непоколебимо изражение и осъзнах, че те залагаха на какъвто и шанс да ни бе дала Алис. Това, че те нямаха да се отдадат на безнадеждността и чакането за смърт.
Да, ние всички бихме се били. Какво друго можеше да направим? И отчасти можехме да привлечем и други, защото Алис беше казала така преди да ни напусне. Как можехме да не последваме последното й предупреждение? Вълците също биха се били с нас заради Ренесме. Ние щяхме да се бием, те щяха да се бият и всички щяхме да умрем.
Не се чувствах толкова решителна, колкото останалите. Алис знаеше разликите. Тя ни даваше единствения шанс, който можеше да види, но шансът бе прекалено слаб за нея, за да се опре на него. Вече се чувствах победена, когато обърнах гърба си към критичното лице на Сам и последвах Карлайл към къщи.
Сега тичахме автоматично, не със същата паническа бързина като преди. Когато приближихме реката, главата на Есме се обърна.
— Там беше другата следа. Тя беше свежа.
И тя кимна към посоката, към която бе приковала вниманието на Едуард по пътя насам. Когато се състезавахме да спасим Алис…
— Трябва да е от по-рано днес. Била е само Алис, без Джаспър — каза Едуард безжизнено.
Лицето на Есме се намръщи, и тя кимна. Аз се отнесох надясно, оставайки леко назад. Бях сигурна, че Едуард е прав, но в същото време… След всичко, как бележката на Алис се е оказала върху страница от моята книга?
— Бела? — попита Едуард с безчувствен глас докато се колебаех.
— Искам да последвам следата — казах му аз, помирисвайки ясната миризма на Алис, която се процеждаше надалеч от нейната по-ранна забързана пътека. Бях нова в това, но миришеше абсолютно по същия начин за мен, просто без миризмата на Джаспър.
Златните очи на Едуард бяха празни.
— Вероятно просто води към къщата.
— Тогава ще се срещнем там.
Първоначално си мислех, че ще ме остави сама, но после, след като се преместих няколко крачки нататък, в неговите празни очи проблесна живец.
— Ще дойда с теб — каза той тихо. — Ще се видим вкъщи, Карлайл.
Карлайл кимна и останалите тръгнаха. Изчаках, докато бяха далеч от тук и погледнах въпросително към Едуард.
— Не можах да те оставя да тръгнеш надалеч от мен — обясни със слаб глас той. — Боли само да си го представя.
Разбрах без нужда от повече обяснения. Мислих за това как ще се почувствам ако трябва да се разделя с него сега и осъзнах, че щях да изпитам същата болка, независимо за колко кратко щеше да бъде. Толкова малко време имахме, за да сме заедно.
Вдигнах ръката си към него и той я хвана.
— Нека побързаме — каза той. — Ренесме ще се събуди.
Кимнах и отново тичахме. Беше просто глупаво да пилеем времето си далеч от Ренесме само заради нещо любопитно. Но бележката ме тормозеше. Алис можеше да издълбае посланието в някоя скала или дървено стебло ако й липсваха писателски принадлежности. Можеше да открадне бележник от всяка от къщите по шосето. Защо моята книга? Кога го е взела?
Достатъчно сигурно, следата ни доведе обратно до къщурката чрез заобиколен маршрут, който стоеше достатъчно далеч от къщата на Кълънови и от вълците в близките гори. Веждите на Едуард се сключиха в объркване, след като стана ясно до къде водеше следата.