— Оставила е Джаспър да я чака и е дошла тук? — опита се да го осмисли той.
Бяхме почти до къщурката сега и аз се почувствах неловко. Бях доволна да имам ръката на Едуард в моята, но също се почувствах сякаш бях тук сама. Късайки страницата и връщайки я обратно при Джаспър беше доста необичайно нещо за Алис. Изглеждаше сякаш имаше съобщение в действията й — такова, което изобщо не разбирах. Но беше моята книга, затова съобщението трябваше да бъде за мен. Ако беше нещо, което тя искаше Едуард да знае, нямаше ли да откъсне страница от някоя от неговите книги…?
— Дай ми само минутка — казах аз, освобождавайки ръката си, когато стигнахме до вратата. Челото му се намръщи.
— Бела?
— Моля? Тридесет секунди.
Не го изчаках да отговори. Втурнах се към вратата, затваряйки я след себе си. Отидох право до лавицата за книги. Миризмата на Алис беше прясна — по-малко и от ден. Огънят не бе угаснал, а продължаваше да гори слабо и горещо в камината. Издърпах „Търговецът от Венис“ от полицата и я оставих отворена на страницата със заглавието. Там, до пернатото острие оставено до скъсаната страничка, под думите „Търговецът от Венис“ от Уилям Шекспир имаше бележка.
Унищожи това.
След това имаше име и адрес в Сиатъл. Когато Едуард дойде през вратата след само тринадесет секунди по-малко от тридесет, аз гледах как книгата изгаряше.
— Какво става, Бела?
— Тя е била тук. Откъснала е страница от книгата ми, за да напише бележката си.
— Защо?
— Не знам защо.
— Защо я изгаряш?
— Аз… Аз… — намръщих се, оставяйки безпокойството и болката да се изпишат на лицето ми. Не знаех какво се опитваше да ми каже Алис, само това, че тя е отишла надалеч, за да го запази от всички, освен от мен. Единственият човек, чийто ум Едуард не можеше да прочете. Затова тя трябва да е искала да го задържи в тъмнината, и вероятно е поради добра причина. — Изглеждаше ми уместно.
— Не знаем какво прави тя — каза той тихо.
Загледах се в пламъците. Бях единственият човек в света, който можеше да излъже Едуард. Това ли искаше Алис? Нейната последна молба?
— Когато бяхме на самолета си към Италия — прошепнах аз — не бе лъжа, с изключение вероятно на контекста. — На път да те спасим… тя излъга Джаспър, за да не ни последва. Знаеше, че ако той предизвика Волтури, щеше да умре. Тя предпочиташе да умре, отколкото да го постави в опасност. Предпочиташе аз да умра, също. Предпочиташе ти да умреш.
Едуард не отговори.
— Тя си има своите приоритети — казах аз.
Това накара сърцето ми да почувства болка, когато осъзна че обяснението ми не се усещаше като лъжа по никакъв начин.
— Не вярвам в това — каза Едуард. Не го каза сякаш спореше с мен — каза го сякаш спореше със самия себе си. — Може би само Джаспър е в опасност. Нейният план може да проработи за останалите от нас, но той щеше да бъде загубен ако остане. Може би…
— Можеше да ни каже това. Да го изпрати надалеч.
— Но щеше ли Джаспър да си тръгне? Може би го лъже отново.
— Може би — аз се съгласих. — Трябва да вървим вкъщи. Няма време.
Едуард взе ръката ми и се затичахме.
Бележката на Алис не ми вдъхна надежди. Ако имаше някакъв начин да избегнем идващото клане, тя щеше да каже. Не можех да видя друга възможност. Следователно тя ми даваше нещо различно. Не път към бягство. Но какво друго си мислеше тя, че искам? Може би начин да спася нещо? Имаше ли нещо, което все още можех да спася?
Карлайл и останалите не стояха без работа в наше отсъствие. Бяхме далеч от тях за цели пет минути, а те вече бяха готови да напуснат. В ъгъла, Джейкъб отново бе човек, с Ренесме в скута му, и двамата гледащи ни с диви очи.
Розали бе заменила своята копринена увиваща се рокля за чифт здраво изглеждащи джинси, маратонки, и закопчаваща се надолу риза, направена от дебела тъкан, каквито туристите използват за дълги екскурзии. Есме бе облечена по същия начин. Имаше глобус на масичката за кафе, но те бяха приключили с гледането му, чакаха нас.
Атмосферата беше по-позитивна от преди; отрази им се добре да бъдат в действие. Техните надежди се основаваха на инструкциите на Алис.
Погледнах към глобуса и се замислих накъде щяхме да се отправим първо.
— Тук ли да стоим? — попита Едуард, гледайки към Карлайл. Не звучеше щастлив.
— Алис каза, че ще трябва да покажем Ренесме на хората и трябва да бъдем внимателни с това — каза Карлайл. — Ще изпратим когото намерим тук при вас — Едуард, ти ще бъдеш най-добър в индивидуалния подход към тях.