Желаейки малко нормалност заради Ренесме, настоявах да я водя у дома в къщурката за лягане. На Джейкъб му бе по-комфортно във вълчата му форма в този момент — справяше се по-лесно със стреса, когато се чувстваше готов за бой. Искаше ми се да се чувствах по същия начин, да се чувствах готова. Той бягаше из гората, отново нащрек.
След като се бе унесла дълбоко, поставих Ренесме в леглото й, след което отидох в предната стая, за да задам въпросите си на Едуард. Или поне тези, които можех да попитам — един от най-трудните проблеми бе идеята да се опитам да скрия каквото и да е било от него, дори при предимството от мълчаливите ми мисли.
Той бе застанал с гръб към мен, загледан в огъня.
— Едуард, аз…
Той се завъртя и прекоси стаята за отрицателно време, за по-кратко от частица от секундата. Имах време само да регистрирам дивото изражение на лицето му преди устните му да се притиснат в моите и ръцете му да се сключат около мен като желязно менгеме.
Не се сетих за въпросите си през остатъка от нощта. Не ми отне много време, за да разбера причината за настроението му и дори още по-малко време, за да се почувствам по съвсем същият начин.
Бях запланувала години само за да организирам преобладаващата страст, която изпитвах към него физически. Както и векове след това, за да й се насладя. Ако ни бе останал само месец да бъдем заедно… Ами, не виждах как бих понесла такъв край. За момента не можех да не бъда егоист. Просто исках да го обичам колкото се може повече в ограниченото време, което ми бе дадено.
Беше трудно да се откъсна от него, когато слънцето изгря, но имахме да вършим работа — работа, която може да е по-трудна отколкото издирванията на останалите семейства взети заедно. Веднага щом се оставих да си помисля за това, което предстои, цялата се напрегнах — имах чувството, че нервите ми са опънати като струни, все по-тънки и по-тънки.
— Иска ми се да имаше начин да получим нужната ни информация от Елизар преди да му кажем за Неси — промърмори Едуард, докато се преобличахме бързо в гигантския килер, който повече ми напомняше за Алис, отколкото имах нужда в този момент. — Просто за всеки случай.
— Но той не би разбрал въпроса, за да може да отговори — съгласих се аз. — Мислиш ли, че ще ни позволят да обясним?
— Не знам.
Взех Ренесме, все още заспала, от леглото й и я задържах близо до себе си, така че къдриците й бяха притиснати към лицето ми — сладкият й мирис, толкова близо, надвиваше всяка друга миризма.
Не можех да губя и една секунда днес. Нуждаех се от отговори и не бях сигурна колко време ще бъдем сами с Едуард днес. Ако всичко минеше добре със семейството на Таня, да се надяваме, че щяхме да имаме компания за неопределен период от време.
— Едуард, ще ме научиш ли как да се бия? — попитах го аз, очаквайки напрегнато реакцията му, докато държеше вратата отворена за мен.
Бе точно както очаквах. Той замръзна и очите му ме огледаха дълбокомислено, сякаш ме гледаше за пръв или последен път. Очите му се застояха върху дъщеря ни, която спеше в ръцете ми.
— Ако се стигне до битка, няма да има време нито един от нас да направи по въпроса кой знае колко — каза уклончиво той.
Запазих гласът си равен.
— Ще ме оставиш без да мога да се защитавам?
Той преглътна конвулсивно, вратата потрепери и пантите запротестираха, когато хватката му стана по-силна. След което кимна.
— Щом го поставяш по този начин… Предполагам, че ще започнем с тренировките възможно най-скоро.
Аз също кимнах и тръгнахме към голямата къща. Не бързахме.
Зачудих се какво бих могла да направя, за да помогна с нещо. Бях съвсем малко специална, по мой собствен начин — ако това да имаш свръхестествено дебел череп можеше да бъде сметнато за дарба. Имаше ли някаква полза от това?
— Какво според теб е най-голямото им предимство? Имат ли изобщо някаква слабост?
На Едуард не му се наложи да попита, за да знае, че имах предвид Волтури.
— Алек и Джейн са най-голямото им предимство в нападателен план — каза той безизразно, сякаш обсъждахме баскетболен отбор. — Защитниците им рядко участват активно.
— Защото Джейн може да те изпържи на място — или поне умствено. Какво прави Алек? Не ми ли беше споменал веднъж, че е дори още по-опасен от Джейн?
— Да. Той е един вид антиподът на Джейн. Тя те кара да чувстваш най-невъобразимата болка. Алек, от друга страна, те кара да чувстваш нищо. Абсолютно нищо. Понякога, когато Волтури са в добро настроение, дават на Алек да упои някой преди да бъде екзекутиран. Ако се е предал или ги е зарадвал по някакъв друг начин.
— Упойка? Но как така това е по-опасно от Джейн?