— Защото той изключва едно по едно сетивата ти. Без болка, но също така и без зрение, или звук, или мирис. Абсолютно сетивно лишаване. Биваш съвършено самотен в нищото. Дори не усещаш, когато те изгарят.
Потреперах. Това ли бе най-доброто, на което можехме да се надяваме? Да не виждаме или усетим смъртта, когато пристигне?
— Това го прави само опасен колкото Джейн — продължи Едуард със същият далечен глас — че и двамата могат да те извадят от строя, да те направят безпомощна мишена. Разликата между тях е същата, като разликата между мен и Аро. Аро чува мислите само на един човек. Джейн може да нарани обекта, върху когото се е съсредоточила. Аз мога да чувам всички едновременно.
Усетих студ, когато видях накъде бие.
— А Алек може да ни възпрепятства всичките едновременно? — прошепнах аз.
— Да — каза той. — Ако използва дарбата си срещу нас, всички ще стоим слепи и глухи, докато не ни убият — вероятно само ще ни изгорят без да се постараят да ни разкъсат на части първо. О, може да се опитаме да се бием, но е по-вероятно да се нараним един друг, отколкото да нараним някого от тях.
Вървяхме в мълчание няколко секунди.
Една идея се оформяше в съзнанието ми. Не много обещаваща, но по-добра от нищо.
— Мислиш ли, че Алек е добър боец? — попитах аз. — Като оставим на страна способностите му, де. Ако трябваше да се бие без дарбата си. Чудя се дали изобщо някога е опитвал…
Едуард ме погледна остро.
— За какво си мислиш?
Гледах право напред.
— Е, вероятно не може да ми стори нищо, нали? Ако това, което прави е същото като Аро, и Джейн, и теб. Вероятно… ако никога не му се е налагало да се защитава… а аз науча някои номера…
— Той е бил с Волтури от векове — прекъсна ме Едуард с внезапно паникьосан глас. Вероятно виждаше същият образ в главата си като мен — Кълънови стоят безпомощно, безчувствени колони на бойното поле — освен мен. Аз щях да бъда единствената, която щеше да може да се бие. — Да, ти си определено имунизирана срещу силата му, но ти си все още новородена, Бела. Не мога да те направя толкова силен боец само за няколко седмици. Сигурен съм, че той е тренирал.
— Може би, може би не. Това е единственото нещо, което умея, а другите не могат. Дори и да успея да го разсея за известно време… — Дали щях да издържа достатъчно, за да дам шанс на другите?
— Моля те, Бела — каза Едуард през стиснати зъби. — Нека не говорим за това.
— Бъди разумен.
— Ще се опитам да те науча на каквото мога, но моля те, не ме карай да си мисля как се жертваш като отвличане на вниманието… — Той се задави и не завърши думите си.
Кимнах. Тогава щях да запазя плановете си за себе си. Първо Алек и след това, ако имах чудотворният късмет, за да спечеля — Джейн. Ако можех поне да изравня нещата — да премахна преобладаващото нападателно предимство на Волтури. Може би тогава имаше шанс… Мислите ми препускаха напред. Ами ако успеех да им отвлека вниманието или дори да ги елиминирам? Сериозно, защо някой като Джейн или Алек би се нуждаел от бойни способности? Не можех да си представя сприхавата малка Джейн да се откаже от предимството си, дори и за да се обучи. Ако бях способна да ги убия, каква разлика само щеше да има.
— Трябва да науча всичко. Колкото е възможно да натикаш в главата ми пред следващият месец — промърморих аз.
Той се държеше, сякаш не бях казала нищо.
Кой следва след това? Щеше да е най-добре да организирам плановете си, ако оцелеех след атакуването на Алек, за да няма колебание в нападението ми. Опитах се да измисля друга ситуация, където дебелият ми череп ще ми даде преднина. Не знаех достатъчно какво умееха другите. Очевидно бойците като гигантският Феликс бяха отвъд възможностите ми. Можех само да отстъпя честния бой на Емет тук. Не познавах и останалите пазители на Волтури, освен Деметри…
Лицето ми бе напълно безизразно, докато обмислях Деметри. Без съмнение щеше да е боец. Нямаше друг начин да бе оцелял толкова дълго време, винаги на преден план във всяка битка. И вероятно винаги предвождаше, защото бе техният търсач — най-добрият търсач в света, без съмнение. Ако имаше по-добър, Волтури щяха да направят размяната. Аро не търпеше компанията на вторите най-добри. Ако Деметри не съществуваше, тогава можехме да избягаме. Поне тези, които останат от нас. Дъщеря ми, топла в ръцете ми… Някой, който да избяга с нея. Джейкъб или Розали, който останеше.
И… ако Деметри не съществуваше, тогава Алис и Джаспър щяха да са в безопасност завинаги. Това ли бе видяла Алис? Че тази част от семейството ни можеше да продължи? Поне те двамата.
Можех ли да й се сърдя за това?
— Деметри… — казах аз.