Выбрать главу

— Деметри е мой — каза Едуард с твърд и скован глас. Погледнах го бързо и видях, че изражението му бе станало свирепо.

— Защо? — прошепнах аз.

Отначало той не отвърна. Бяхме стигнали реката, когато най-накрая прошепна:

— Заради Алис. Това е единственото благодаря, което мога да й дам сега за последните петдесет години.

Значи мислите му бяха на една вълна с моите.

Чух тежките лапи на Джейкъб да приближават по замръзналата земя. След секунди той крачеше до мен, като тъмните му очи бяха фокусирани върху Ренесме.

Кимнах му веднъж, след което се върнах към въпросите си. Имахме толкова малко време.

— Едуард, защо мислиш, че Алис ни каза да попитаме Елизар за Волтури? Да не е бил в Италия наскоро или нещо подобно? Какво би могъл да знае?

— Елизар знае всичко, което се отнася за Волтури. Забравих, че ти не знаеш. Преди той беше един от тях.

Изсъсках неволно. Джейкъб изръмжа до мен.

— Какво? — настоях аз, като си представих красивият тъмнокос мъж от сватбата ни, обвит в дълга, тъмна роба.

Лицето на Едуард бе по-нежно сега — той се усмихна леко.

— Елизар е много благороден човек. Той не беше напълно щастлив с Волтури, но уважаваше законите и нуждата да бъдат насърчавани. Той чувстваше, че работи в ползата на по-голямото добро. Не съжалява за времето си, прекарано с тях. Но когато открил Кармен, открил и мястото си в света. Те са много сходни характери, и двамата са много състрадателни към вампирите. — Той се усмихна отново. — Срещнали Таня и сестрите й и никога не се обърнали назад. Подхожда им този начин на живот. Ако не бяха открили Таня, предполагам че накрая сами щяха да открият начин да живеят без човешка кръв.

Картините в главата ми се въртяха. Не можех да ги подредя. Състрадателен войник на Волтури? Едуард погледна към Джейкъб и отговори на един мълчалив въпрос.

— Не, не е бил един от техните войници, така да се каже. Дарбата му им е била доста полезна.

Джейкъб навярно е попитал очевидният въпрос.

— Той има инстинктивно чувство за дарбите на другите — допълнителната способност, която някои вампири имат — каза му Едуард. — Можел е да даде общата представа на Аро на какво е способен даден вампир, само бивайки близо до него или нея. Това било доста полезно на Волтури, когато са се биели. Можел е да ги предупреди, когато някой от вражеският клан е имал способност, която е може да им причини неприятности. Това било рядкост — изискват се големи умения, за да поставиш Волтури в неизгодно положение дори за момент. Най-вече, предупреждението давало на Аро възможността да спаси някого, който би могъл да му е полезен. Дарбата на Елизар работи дори до известна степен и при хора. Обаче наистина трябва да се концентрира при тях, защото скритата им способност е доста мъглява. Аро го е карал да тества хората, които са искали да се присъединят, за да види дали имат някакъв потенциал. Аро съжалявал, когато Елизар си тръгна.

— Пуснали са го? — попитах аз. — Просто така?

Усмивката му бе по-мрачна сега, малко крива.

— Волтури не са предполагаемите злодеи, както на теб ти се струват. Те са основите на нашият мир и цивилизация. Всеки член от охраната е избрал да им служи. Доста е престижно — всички се гордеят, че са част от тях, никой не е бил насилен да остане.

Намръщих се на земята.

— Предполага се, че са ужасни и зли само с престъпниците, Бела.

— Ние не сме престъпници.

Джейкъб изпръхтя в съгласие.

— Те не знаят това.

— Наистина ли мислиш, че можем да ги накараме да спрат и да ни изслушат?

Едуард се поколеба за съвсем кратък момент, след което сви рамене.

— Ако открием достатъчно приятели, които да застанат на наша страна. Може би.

Ако.

Внезапно усетих натиска от това, което ни предстоеше днес. Едуард и аз започнахме да се движим по-бързо, преминавайки в бяг. Джейкъб ни настигна бързо.

— Таня не би трябвало да закъснее — каза Едуард. — Трябва да сме подготвени.

Как да се подготвим обаче? Нареждахме и пренареждахме, обмисляхме и премисляхме. Ренесме да се вижда? Или отначало да е скрита? Джейкъб да е в стаята? Или отвън? Беше казал на глутницата да стоят наблизо, но да бъдат невидими. Дали да не направеше и той същото?

Накрая, Ренесме, Джейкъб — обратно в човешката му форма — и аз чакахме зад ъгъла на предната врата на трапезарията, седнали зад голямата полирана маса. Джейкъб ми позволи да държа Ренесме — искаше пространство, в случай, че му се наложи да се преобрази бързо.

Въпреки че бях доволна да я държа в ръцете си, така се чувствах безполезна. Напомни ми, че в битка със зрели вампири, аз не бях нищо повече от една лесна мишена — не се нуждаех от свободни ръце.