— Мамо, ти си специална — каза ми Ренесме без почуда, сякаш говореше за цветовете на дрехите ми.
Почувствах се объркана. Нима вече не знаех дарбата си? Имах своя страхотен самоконтрол, който ми позволи да пропусна първата ужасна година на всеки новороден. Вампирите имаха най много една допълнителна способност, нали?
А всъщност Едуард беше ли прав в началото? Когато Карлайл бе предположил, че самоконтролът ми може да е нещо отвъд нормалното, Едуард бе помислил, че възпирането ми е просто продукт на добра подготовка — концентрация и начин на мислене, бе обяснил той. Кой от двамата беше прав? Имаше ли още нещо, което можех да правя? Име или графа към които принадлежах?
— Можеш ли да го разпръснеш наоколо? — попита Кейт заинтересувано.
— Да го разпръсна? — попитах аз.
— Да го запратиш извън тялото си — обясни Кейт. — Да защитиш някой друг, освен себе си.
— Не знам. Никога не съм опитвала. Не знаех, че трябва да го правя.
— Ооо, може и да не успееш — каза бързо Кейт. — Бог ми е свидетел, че опитвам от векове и най-доброто, което успях да направя, е да пусна електричество по кожата си.
Втренчих се озадачено в нея.
— Кейт има защитни умения — обясни Едуард. — Нещо като Джейн.
Несъзнателно се отдръпнах от Кейт и тя се засмя.
— Не съм садистично настроена — увери ме тя. — Просто е нещо, което ми е от полза по време на битка.
Думите на Кейт попиваха в мен, започвайки да свързват мислите в ума ми. „Да защитиш някой друг, освен себе си“, каза тя. Сякаш имаше начин да допусна някой човек в странната си, чудато мълчалива глава.
Припомних си Едуард, свит от болка върху древният камък в кулата на Волтури. Макар това да беше човешки спомен, той бе по-остър и по-болезнен от повечето други — сякаш беше издълбан в гънките на мозъка ми.
Ами ако можех да попреча на това да се случи отново? Ако можех да го защитя? Да защитя Ренесме? Ами ако съществуваше поне малка възможност да защитя и тях?
— Трябва да ме научиш как да го правя! — настоях аз, несъзнателно сграбчвайки ръката на Кейт. — Трябва да ми покажеш как!
Кейт трепна заради захвата ми:
— Може и да го направя, ако спреш да се опитваш да ми счупиш ръката.
— Ооо! Съжалявам!
— Браво, в момента го правиш — каза Кейт. — От онова движение трябваше да ти изтръпне ръката. Нищо ли не усети?
— Това не беше необходимо. Тя не искаше да те нарани — промърмори Едуард изпод дъха си. Нито една от двете ни не му обърна внимание.
— Не, нищо не усетих. Пускаше ли ток по кожата си?
— Да. Хм. Не съм срещала някой, който да не го усети, бил той безсмъртен или не.
— Каза че го разпръскваш? По кожата си?
Кейт кимна:
— Преди беше само в дланите ми. Като при Аро.
— Или като при Ренесме — прекъсна я Едуард.
— Но след много тренировки, мога да го разпространя по цялото си тяло. Добра защита е. Всеки, който се опита да ме докосне ме пуска, сякаш съм използвала електрошокова машинка. Обърква го само за секунда, но това е достатъчно дълго.
Едва слушах думите на Кат, мислите ми прехвърчаха около идеята, че може би мога да защитя малкото си семейство, стига да се науча достатъчно бързо. Горещо си пожелах да съм добра в това разпростиране, точно толкова, колкото и в другите аспекти на това да съм вампир. Човешкият ми живот не ме бе подготвил за такива естествени неща и не можех да се накарам да се доверя на тази склонност да продължа.
Почувствах се така, сякаш никога преди не съм искала нещо повече от това; да имам възможността да защитя онези, които обичах.
Бях толкова погълната от мислите си, че не бях забелязала безмълвният диалог между Едуард и Елизар, докато не се превърна в словесен разговор.
— Можеш ли да се сетиш за поне едно изключение? — попита Едуард.
Огледах се наоколо, за да схвана този коментар и осъзнах, че останалите вече бяха вперили очи в двамата мъже. Те се накланяха съсредоточено един към друг; изражението на Едуард бе сковано от подозрение, а това на Елизар бе безрадостно и неохотно.
— Не искам да мисля за тях по този начин — просъска Елизар през стиснати зъби. Учудих се от внезапната промяна в атмосферата.
— Ако си прав… — започна отново Елизар.
Едуард го прекъсна:
— Мисълта беше твоя, не моя.
— Ако аз съм прав… дори не мога да си представя какво значи това. Ще промени всичко, което сме създали в този свят. Ще промени смисъла на живота ми. Онова, от което съм бил част.
— Намеренията ти винаги са били най-добри, Елизар.