Новината за Алис беше странно успокояваща. Очевидно, тя беше на някаква неясна нейна мисия, докато избягваше, това което Аро беше намислил за нея.
Едуард беше радостно развълнуван, че Амазонките са с нас, понеже Зафрина беше страшно надарена. Нейната дарба можеше да ни помогне, използвана като опасно защитно оръжие. Не, че Едуард я молеше да се съюзи с нас в битката, но ако Волтури не изчакат, когато видят свидетелите ни, може би биха спрели за друг вид сцена.
— Това е много ясна и реалистична илюзия — обясни Едуард, когато се оказа, че не можех да видя нищо, както обикновено.
Зафрина беше заинтригувана и развеселена от моят имунитет; нещо, което не бе срещала никога преди, след което се понесе неспокойно, докато Едуард описа какво изпусках. Очите му се разфокусираха леко, докато продължи.
— Тя може да накара повечето хора да виждат каквото тя си поиска, да виждат това и нищо друго. Например сега съм сам в средата на дъждовна гора. Толкова е ясно, че мога да го повярвам, ако не те чувствах в ръцете си.
Устните на Зафрина трепнаха в нейната твърда версия на усмивка. Секунда по-късно, очите на Едуард се фокусираха отново и той се усмихна широко.
— Впечатляващо — каза той. Ренесме беше очарована от разговора, който се водеше и се пресегна безстрашно към Зафрина.
— Може ли да видя? — попита тя.
— Какво искаш да видиш? — Амазонката също попита.
— Това, което показа на тати.
Вампирката кимна и аз гледах притеснено, докато очите на Ренесме се загледаха безизразно в пространството. Секунда по-късно, ослепителната и усмивка озари лицето и.
— Още — заповяда тя.
След това беше трудно да задържиш Ренесме далеч от Зафрина и хубавите й картинки. Започнах да се тревожа, защото бях сигурна, че тя беше способна да създаде картини, които не бяха никак хубави. Но чрез мислите на дъщеря ми, можех да видя за себе си, картините на Зафрина, бяха чисти като собствените спомени на Ренесме, сякаш бяха истински, и по този начин, можех да видя дали бяха подходящи или не.
Въпреки, че не оставих Ренесме лесно, трябваше да призная, че беше добре, че Зафрина поддържаше Ренесме занимавана. Ръцете ми трябваха. Имах да науча толкова много и физически, и умствено, а времето ме пристискаше.
Първият ми опит в ученето как да се бия не мина добре. Едуард ме беше повалил за около две секунди. Но вместо да ме пусне да се боря по моя начин, което аз абсолютно щях да направя, той отскачаше назад от мен. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Все още беше като камък, гледайки през поляната, на която се упражнявахме.
— Извинявай, Бела — каза ми той.
— Не, добре съм — отговорих аз. — Хайде да го направим още веднъж.
— Не мога.
— Как така не можеш. Тъкмо започнахме.
Той не отговори.
— Виж, знам, че не съм добра в това, но не мога да стана по-добра, ако не ми помогнеш.
Той не каза нищо. Подскочих игриво към него. Той изобщо не се защити и двамата паднахме на земята. Беше неподвижен, докато притиснах устните си към шията му.
— Аз печеля. — Заявих. Очите му се свиха, но не каза нищо.
— Едуард? Какво има? Защо не искаш да ме научиш?
Измина цяла минута мълчание, преди да проговори отново.
— Просто не мога… да го понеса. Емет и Розали знаят колкото и аз. Таня и Елизар вероятно знаят повече. Помоли някой друг.
— Това не е честно! Ти си добър в това. Помагал си на Джаспър преди, бил си се с него и другите също. Защо не и с мен? В какво сгреших?
Той въздъхна раздразнен. Очите му бяха тъмни, съвсем малко златисто, което да озарява черното.
— Гледайки на теб по този начин, анализирайки те като мишена. Виждайки всички начини, по които мога да те убия… — Той потрепна. — Просто е прекалено истинско за мен. Нямаме чак толкова много време, за да има разлика кой ще те научи. Всеки може да те научи на основните неща.
Намръщих се. Той докосна нацупената ми долна устна и се усмихна.
— Освен това, не е необходимо. Волтури ще спрат. Ще бъдат накарани да разберат.
— Ами ако не го направят. Имам нужда да науча това.
— Намери си друг учител.
Това не беше последният ни разговор по темата, но никога не успявах да го разубедя дори малко от решението му.
Емет беше по-желаещ да помогне, въпреки че ученето му ми заприлича повече на отмъщение за всичките загубени канадски борби. Ако все още можех да посинявам, щях да съм лилава от главата до петите. Роуз, Таня и Елизар бяха много търпеливи и съдействащи. Техните уроци ми напомняха на бойните инструкции на Джаспър за другите, миналия юни, въпреки че, тези спомени бяха неясни и смътни.
Някои от гостите намериха обучаването ми за забавно, и някои дори предложиха помощта си. Номадът Гарет се изреди няколко пъти, беше изненадващо добър учител. Общуваше толкова лесно с останалите, че се зачудих как така и не си е намерил клан. Дори веднъж се бих с Зафрина, докато Ренесме гледаше от ръцете на Джейкъб. Научих няколко трика, но не помолих за помощта й повече. За да съм честна, въпреки че харесвах Зафрина и знаех, че няма да ме нарани наистина, дивата жена ме плашеше до смърт.