Научих много неща от учителите си, но имах чувството, че знанията ми все още бяха невъзможно основни. Нямах идея колко секунди бих издържала срещу Алек и Джейн. Само се молех да бъде достатъчно, за да помогне.
Всяка минута от деня, която не прекарвах с Ренесме или да се уча да се бия, бях в задния двор, работейки с Кейт, опитвайки се да избутам вътрешният си шит навън от мозъка ми, за да защити някой друг. Едуард ме окуражи в тази тренировка. Знаех, че се надява да намеря начин, за да дам своя принос и да съм доволна, докато в същото време ме държи настрана от огънят.
Беше твърде трудно. Нямаше нищо, за което да се хвана, нищо солидно, с което да работя. Имах само растящото ми желание да бъда в полза, да мога да задържа Едуард, Ренесме и колкото се може повече членове на семейството ми на безопасно място при мен. Отново и отново се опитвах да накарам безформеният ми щит да излезе от мен, само с вяра и случаен успех. Имах чувството, че се боря, за да разпъна невидим ластик, който всеки момент щеше да се превърне от реален в неосезаем дим.
Само Едуард беше склонен да стане нашето опитно свинче, да получава електрически удар след електрически удар от Кейт, докато аз се боря некомпетентно с вътрешностите на главата ми. Работехме с часове и аз имах чувството, че трябва цялата да съм покрита с пот от усилието, но разбира се, перфектното ми тяло не ме предаде по този начин. Изтощението ми беше само психическо.
Убиваше ме и това, че Едуард е този, който трябваше да страда, докато ръцете ми бяха обвити около него, безполезно, докато той трепваше отново и отново от „слабото“ напрежение на Кейт. Опитах се колкото можех по-силно да избутам щитът си около нас двамата. От време на време го схващах, и после се изплъзваше отново. Мразех тази тренировка, и ми се искаше Зафрина да помогне, вместо Кейт. Тогава, всичко, което Едуард трябваше да направи е да се вгледа в илюзиите й, докато не го спра. Но Кейт настоя, че имам нужда от по-добра мотивация, под което имаше предвид омразата ми да гледам болката на Едуард. Започвах да се съмнявам в твърдението й от първия ден, когато се видяхме — че не е садистична, относно използването на дарбата си. Тя изглеждаше, сякаш се наслаждава на себе си чрез мен.
— Хей — каза Едуард радостно, опитвайки се да скрие всички доказателства за измъченост в гласа му. Бе готов на всичко, за да ме държи далеч от бойната тренировка. — Това едва ме заболя. Добра работа, Бела.
Поех си дълбок дъх, опитвайки се да повторя точно това, което бях направила правилно. Тествах ластикът, борейки се да го накарам да остане плътен, докато го разтягах далеч от мен.
— Отново, Кейт. — Изсумтях през зъби.
Кейт притисна дланта си в рамото на Едуард. Той въздъхна с облекчение.
— Нищо този път. — Тя повдигна вежда.
— И токът, който пуснах, също беше слаб.
— Добре. — Изпухтях.
— Приготви се — каза ми тя и се пресегна към Едуард отново.
Този път той изтръпна, и нисък дъх изсъска измежду зъбите му.
— Извинявай! Извинявай! Извинявай! — Започнах да повтарям, прехапвайки устата си. Защо не можех да го схвана?
— Справяш се чудесно, Бела. — Каза Едуард, придърпвайки ме здраво към него. — Работиш наистина само от няколко дни и вече отразяваш разпиляно. Кейт, кажи й колко добре се справя.
Тя сви устните си.
— Не знам. Тя очевидно има огромна способност и ние едва започваме да я докосваме. Може да се справи по-добре, сигурна съм. Просто й липсва мотивация.
Гледах я невярваща, устните ми автоматично се дръпнаха от зъбите ми. Как може да си мисли, че ми липсва мотивация, при положение, че пуска ток на Едуард точно тук, пред мен? Чух мърморения от публиката, която беше нараснала значително, докато се упражнявах, само Елизар, Кармен и Таня в началото, но след това Гарет дойде, след това Бенджамин и Тиа, Сайобан и Маги, а сега дори и Алистър надничаше през един прозорец на третия етаж. Наблюдателите се съгласиха с Едуард, мислеха си, че се справям добре.
— Кейт… — Едуард и каза с предупредителен глас, докато нова идея озари съзнанието и, но тя беше вече в движение. Изстреля се до извивката на реката, където Зафрина, Сена и Ренесме се разхождаха бавно, ръката на детето в тази на по-високата амазонка, докато си разменяха картини една на друга. Джейкъб ги следеше като сянка, няколко метра по-назад.