Задвижихме се под ритъма на сърцето му под дланта ми.
— Радвам се, че дойдох — каза Джейкъб тихо след момент. — Не мислех, че ще съм. Но е хубаво да те видя… още веднъж. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще е.
— Не искам да си тъжен.
— Знам това. И не съм дошъл тази нощ, за да те карам да се чувстваш виновна.
— Не — ужасно щастлива съм, че дойде. Това е най-добрият подарък, който можеше да ми дадеш.
Той се засмя.
— Това е добре, защото нямах време да се отбия за истински подарък.
Очите ми се приспособяваха и можех да видя лицето му, по-високо, отколкото очаквах. Беше ли възможно още да расте? Вече сигурно беше по-близо до 2.20 метра отколкото до 2. Беше успокоение да видя познатите му черти отново след толкова време — дълбоко поставените му очи, засенчени от рунтавите му черни вежди, високите му скули и плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която пасваше на тона му. Очите му бяха присвити в краищата — внимателни; можех да видя, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно да ме направи щастлива, да не се изпусне и да покаже колко му костваше това.
Никога не бях правила нещо, толкова добро, че да заслужа приятел като Джейкъб.
— Кога реши да се върнеш?
— Съзнателно или подсъзнателно? — той си пое дълбоко дъх преди да отговори на собствения си въпрос. — Всъщност не знам. Предполагам, че се лутах обратно в тази посока от известно време, може би защото се бях насочил насам. Но тази сутрин започнах наистина да тичам. Не знаех дали ще успея. — Той се засмя. — Не можеш да си представиш колко е странно — да ходя на два крака отново. И дрехи! И тогава става още по-шантаво, защото се чувствам странно. Не очаквах това. Липсва ми практика с цялото човешко нещо.
Обсъдихме нещата спокойно.
— Щеше да е жалко да пропусна да те видя така, обаче. Това тук си струваше пътуването. Изглеждаш невероятно, Бела. Толкова си красива.
— Алис инвестира доста време в мен днес. А и тъмнината помага.
— За мен не е тъмно, нали знаеш.
— Вярно. — Върколашките сетива. Беше лесно да забравя за всички неща, които той можеше, изглеждаше толкова човечен. Особено сега.
— Отрязал си косата си — отбелязах.
— Да. По-лесно е, нали знаеш. Помислих си, че е по-добре да се възползвам от ръцете.
— Изглежда добре — излъгах.
Той изпръхтя.
— Да, бе. Направих го сам с ръждясали кухненски ножици. — Той се усмихна широко за момент и после усмивката му избледня. Изражението му стана сериозно. — Щастлива ли си, Бела?
— Да.
— О’кей. — Усетих как присви рамене. — Това, предполагам, е основното нещо.
— Ти как си Джейкъб? Наистина?
— Добре съм, Бела, наистина. Няма нужда да се притесняваш за мен повече. Вече може да спреш да тормозиш Сет.
— Не го тормозя само заради теб. Харесвам Сет.
— Добро хлапе е. По-добра компания от други. Казвам ти, ако можех да се отърва от гласовете в главата си, да бъда вълк щеше да е направо перфектно.
Засмях се на начина по-който звучеше.
— Да и аз не мога да накарам моите да млъкнат.
— В твоя случай, това би означавало, че си луда. Разбира се, аз вече знаех, че си ненормална — подразни ме той.
— Мерси.
— Лудостта вероятно е по-лесна, отколкото споделянето на ума на глутницата. Гласовете на лудите хора не изпращат детегледачки, за да ги наблюдават.
— Хъх?
— Сам е някъде наоколо. И някои от другите. За всеки случай, нали знаеш.
— В случай на какво?
— В случай, че не мога да се сдържа, нещо такова. В случай, че реша да потроша партито. — Той хвърли бърза усмивка, вероятно изражение на понравила му се мисъл. — Но не съм тук, за да проваля сватбата ти, Бела. Тук съм, за да… — Гласът му замря.
— За да я направиш перфектна.
— Това е прекалено високо изискване.
— Хубаво, че си толкова висок.
Той изръмжа на лошата ми шега и после въздъхна.
— Тук съм просто, за да ти бъда приятел. Най-добрият ти приятел един последен път.
— Сам трябва да ти вярва повече.
— Е, може би аз съм прекалено чувствителен. Може би щяха да са тук при все случай, за да държат под око Сет. Има доста вампири тук. Сет не приема това толкова сериозно, колкото би трябвало.
— Сет разбира, че не е в никаква опасност. Разбира семейство Кълън по-добре от Сам.
— Разбира се, разбира се — каза Джейкъб, помирявайки ни преди да можем да се скараме.
Беше странно той да е дипломата.
— Съжалявам за гласовете — казах. — Иска ми се да можех да го направя по-добре. — За толкова много неща.
— Не е толкова зле. Просто малко си хленча.
— Ти си… щастлив?
— Достатъчно близо. Но достатъчно за мен. Ти си звездата днес. — Той се захили. — Обзалагам се, че направо обожаваш това. В светлината на прожекторите.