— А ти Ренесме? — попита я амазонката.
Дъщеря ми се усмихна и поклати глава.
Яростта ми беше почти напълно изчезнала и стиснах зъбите си, задъхвайки се по-силно, докато се опитвах да избутам еластичният щит. Сякаш ставаше все по-тежък, с всяка изминала минута. Изтегли се назад, насочен навътре.
— Никой да не се паникьосва — предупреди Зафрина малката група, която ме гледаше. — Искам да видя колко надалеч може да стигне.
Имаше шокирано ахване, произнесено от всички наоколо, Елизар, Кармен, Таня, Гарет, Бенджамин, Тиа, Сайобан, Маги, всички освен Сенна, която изглеждаше подготвена за това, което Зафрина правеше. Очите на другите бяха безизразни, израженията им — разтревожени.
— Вдигнете ръката си, когато си възвърнете зрението — инструктира ги амазонката. — Сега, Бела. Виж колко от тях можеш да защитиш.
Дъхът ми излезе като пухтене. Кейт беше най-близкият човек до мен, освен Едуард и Ренесме, но дори тя беше на около 10 метра от мен. Заключих челюстта си и избутах, опитвайки се да намеря силите да устоя, гъвкавият щит по-надалеч от мен. Сантиметър по сантиметър и го докарах до Кейт, борейки се с реакцията, която се съпротивляваше, със всяка частица, която покорявах. Гледах само притесненото лице на Кейт, докато работех и стенех тихо в облекчение, когато очите и мигнаха и тя се фокусира. Повдигна ръката си.
— Изумително! — Едуард измърмори под носа си.
— Това е като едностранно стъкло. Мога да разчета всичко, което си мислят, но те не могат да ме достигнат. И мога да чуя Ренесме, въпреки че, не можех, когато бях отвън. Обзалагам се, че Кейт може да ми пусне ток сега, защото е под чадъра. Все още не мога да те чуя… хммм. Как работи това? Чудя се дали…
Той продължи да си мърмори, но не можех да чуя думите му. Стиснах зъби заедно, борейки се да притисна щитът до Гарет, който беше най близо до Кейт. Ръката му се вдигна.
— Много добре — похвали ме амазонката.
— Сега… — Тя проговори твърде рано, с остра въздишка, усетих щитът ми да се отдръпва като ластик разтеглен твърде много, възвръщайки обикновената си форма. Ренесме изпита за първи път слепотата, която Зафрина направи, предвидена за останалите и се разтрепери на гърба ми. Изморено се борех с еластичността, принуждавайки щитът да я обгърне отново.
— Може ли да ми дадеш минутка? — задъхах се аз. Откакто бях станала вампир, не бях чувствала нуждата да си почина, нито веднъж до този момент. Беше изнервящо да се чувстваш толкова пресъхнал и в същото време, толкова силен.
— Разбира се — каза Зафрина и зрителите се успокоиха, след като им позволи да виждат отново.
— Кейт — Гарет се обади, докато останалите си шушукаха и незабелязано се отдръпваха, обезпокоени от моментът на слепота. Вампирите не бяха свикнали да се чувстват уязвими. Високият Гарет с жълто-червеникава коса беше единственият ненадарен безсмъртен, който изглеждаше привлечен от упражненията ми. Зачудих се какво привличаше авантюристът.
— На твое място не бих посмял, Гарет — каза предпазливо Едуард.
Гарет продължи към Кейт, въпреки предупреждението, устните ми бяха свити в догадка.
— Казват, че можеш да тръшнеш вампир на земята.
— Да — съгласи се тя. Тогава с лукава усмивка, тя размърда пръстите си игриво към него. — Любопитен ли си?
Гарет сви рамене.
— Това е нещо, което никога не съм виждал. Изглежда сякаш ще бъде малко преувеличено…
— Може би — каза Кейт, като лицето й изведнъж стана сериозно. — Може би работи само на слабите или на младите. Не съм сигурна. Ти обаче изглеждаш силен. Може би ще можеш да устоиш на дарбата ми. — Тя протегна ръката си към него с длан, сочеща нагоре — ясна покана. Устните му трепнаха и аз бях сигурна, че гробното й изражение беше опит да го отблъсне.
Гарет се усмихна на изпитанието. Много уверено, той докосна дланта и с показалецът си. И тогава, със силно ахване, коленете му се огънаха и той коленичи назад. Главата му удари парче гранит с остър, пукащ звук. Беше шокиращо за гледане. Инстинктите ми се отдръпнаха срещу това да видя безсмъртен да бъде изваден от строя по този начин. Беше ужасно нередно.
— Казах ти — измърмори Едуард.
Клепачите на Гарет потрепнаха за няколко секунди, след което отвори очите си широко. Той се загледа към самодоволната Кейт и зачудена усмивка озари лицето му.
— Уау — каза той.
— Наслаждава ли се на това? — попита тя скептично.
— Не съм луд — засмя се той, поклащайки главата си, докато се изправяше бавно на коленете си. — Но това наистина си беше нещо.
— Така съм чувала.
Едуард извъртя очите си.
И след това чух малка безредица в предния двор. Чух Карлайл да надговаря бърборещи изненадани гласове.