— Алис ли ви изпрати? — попита той някого, като гласът му бе несигурен, слабо разстроен. Още един неочакван гост?
Едуард се втурна към къщата и повечето последваха примерът му. Аз последвах по-бавно, докато Ренесме все още беше кацнала на гърбът ми. Щях да дам на Карлайл момент. Да загрее новият гост, да подготви него или нея или тях за идеята на предстоящото.
Издърпах Ренесме в ръцете си, докато вървях предпазливо около къщата, за да вляза през вратата в кухнята, слушайки това, което не можех да видя.
— Никой не ни е изпращал — дълбок, шепнещ глас отговори на въпросът на Карлайл. Това веднага ми напомни за древните гласове на Аро и Кай, и замръзнах точно вътре в кухнята. Знаех, че предната стая е пренаселена, почти всички бяха отишли, за да видят най-новият ни посетител, но почти нямаше шум. Повърхностно дишане, това беше всичко. Гласът на Карлайл беше предпазлив, когато отвърна.
— Тогава какво ви води насам?
— Околосветско пътешествие — друг глас отговори, точно толкова рехав, колкото предния.
— Чухме подмятания, че Волтури се движат срещу вас. Имаше слухове, че няма да се изправите сами. Очевидно са верни. Това е забележително събрание.
— Ние не предизвикваме Волтури — отговори Карлайл с обтегнат тон. — Станало е недоразумение, това е всичко. Много сериозно недоразумение, със сигурност, но се надяваме да го изчистим. Това, каквото виждате, са свидетели. Просто имаме нужда, Волтури да ни изслушат. Не сме…
— Не ни интересува какво са казали, че сте направили. — Първият глас го прекъсна. — И не ни интересува дали сте нарушили закона.
— Без значение колко забележително — поясни вторият глас.
— Чакахме цяло хилядолетие и половина, за да видим как Италианската измет ще бъде предизвикана — каза първият.
— Ако има някакъв шанс, те да паднат, ние ще сме там, за да го видим.
— Или дори да помогнем, за да ги победим — вторият добави.
Те говореха в гладък тандем, гласовете им бяха толкова еднакви, че по-нечувствителни уши биха предположили, че говори само един човек.
— Ако мислим, че имате шанс да успеете.
— Бела? — Едуард ме извика с твърд глас. — Доведи Ренесме, ако обичаш. Може би е редно да тестваме твърденията на румънските ни посетители.
Помогна ми знанието, че вероятно половината вампири в другата стая биха се застъпили и защитили Ренесме, ако тя разстроеше тези румънци. Не харесвах звукът от гласовете им, още по-малко тъмната заплаха в думите им. Докато влизах в стаята, можех да видя, че не бях сама в тази преценка. Повечето от неподвижните вампири гледаха с враждебни погледи, а няколко, Кармен, Таня, Зафрина и Сена смениха позите си осезаемо в защитни пози между новодошлите и Ренесме.
Вампирите на вратата бяха и тънки и ниски, единия тъмнокос, а другия толкова пепеляво рус, че изглеждаше почти сиво. Имаха същият ронлив вид на кожата си, както Волтури, въпреки че, си помислих, че не е толкова ясно изразено. Не можех да съм сигурна в това, след като не бях виждала Италианският клан, освен през човешките си очи, не можех да направя идеално сравнение. Острите им тесни очи бяха с цвета на тъмно бургундско вино без млечна нишка. Носеха семпли черни дрехи, които можеха да минат за модерни, но загатваха по-стар дизайн.
Тъмнокосият се усмихна широко, когато застанах в полезрението му.
— Виж ти, виж ти, Карлайл. Бил си непослушен, а?
— Тя не е това, за което си мислиш, Стефан.
— Не ни пука, така или иначе. — Русият отговори.
— Както казахме преди малко.
— Тогава заповядайте да наблюдавате, Владимир, но определено нашият план не е да предизвикваме Волтури, както ние казахме преди малко.
— Тогава ще стискаме палци — започна Стефан.
— Да се надяваме, че ще сме късметлии. — Завърши Владимир.
В края на краищата, бяхме събрали седемнадесет свидетеля — Ирландците: Сайобан, Лиам и Маги; Египтяните: Амун, Кеби, Бенджамин и Тиа; Амазонките: Зафрина и Сена; Румънците: Владимир и Стефан и номадите: Шарлот и Питър, Гарет, Алистар, Мери и Рандал, а като добавим и бройката на 11-членния ни клан. Таня, Кейт, Елизар и Кармен настояха да ги броим като част от нашето семейство.
Освен Волтури, това беше най-вероятно най-голямото приятелско събиране на зрели вампири в безсмъртната история.
Всички започнахме да се надяваме. Дори и аз не се сдържах. Ренесме беше спечелила толкова много, за толкова кратко време. Волтури трябваше да слушат само за една малка секунда…
Последните двама оцелели румънци се фокусираха само върху жестокото си негодувание от тези, които бяха превзели империята им, преди хиляда и петстотин години, и влязоха в крачка с всичко. Не искаха да докосват Ренесме, но не показваха омраза към нея. Изглеждаха мистериозно възхитени от съюзът ни с върколаците. Гледаха ме как упражнявам щитът си със Зафрина и Кейт, гледаха как Едуард отговаря на неизречени въпроси, как Бенджамин изважда водни гейзери от реката и остри пориви на вятър от неподвижният въздух само с ума си и очите им светеха с безстрашната надежда, че Волтури най-после са си намерили майстора.