Бях запомнила подходящите карти и нямах никакъв проблем да намеря пътя към адреса, който не съществуваше онлайн, този към Дж. Дженкс. Следващата ми стъпка щеше да бъде Джейсън Дженкс на другият адрес, онзи, който Алис не ми беше дала.
Да кажа, че това не беше приятен квартал, щеше да бъде омаловажаване. Най-баналната от всички коли на семейство Кълън все пак беше жестока на тази улица. Старият ми Шевролет щеше да изглежда точно на място тук. През човешките ми години щях да заключа вратата и да отпраша колкото се осмеля по-бързо. Както бях в момент, аз бях малко омаяна. Опитах се да си представя Алис на това място по каквото и да е причина, но се провалих.
Сградите — всички на по три етажа, всичките бяха тесни, всички бяха леко наклонени, като че огънати от проливният дъжд — бяха най-вече стари къщи, разделени на много апартаменти. Беше трудна да се определи какъв цвят трябваше да бъде фасадата. Всичко се беше обезцветило до оттенъци на сивото. Няколко от сградите имаха бизнеси на първият етаж: мръсен бар, чийто прозорци бяха боядисани в черно, магазин за магьоснически стоки с неонови ръце и карти таро, мигащи на пресекулки на вратата, салон за татуировки и занималня с тиксо, придържащо счупената врата заедно. Нямаше включени лампи в нито една от стаите, въпреки че навън беше толкова зловещо, че на хората би им трябвала светлината. Можех да чуя тихо мърморене някъде далеч; звучеше като телевизия.
Мяркаха се само няколко човека, двамата се движеха през дъжда в противоположни посоки и един, който седеше на верандата на оградена, долнопробна правна кантора, четящ мокър вестник и подсвиркващ. Звукът беше прекалено весел за обстановката.
Аз бях толкова изумена от безгрижният човек, който си подсвиркваше, че отначало не осъзнах, че изоставената сграда беше точно, където адреса, който търсех, трябваше да съществува.
Нямаше номера на разнебитеното място, но салонът за татуировки до него беше през два номера.
Настинах спирачката и оставих колата на празен ход за секунда. Щях да вляза в онова сметище по един или друг начин, но как щях да го направя, че подсвиркващият да не ме забележи? Можех да паркирам на следващата улица и да се върна от задната страна… От онази страна можеше да има още свидетели. Може би през покривите? Беше ли достатъчно тъмно за такива неща?
— Здравей, мадам — повика ме свирачът.
Аз свалих стъклото като че не го чувах.
Човекът остави вестника си настрана и дрехите му ме изненадаха, сега, когато можех да ги видя. Под дрипавият му парцал, той беше леко прекалено добре облечен. Нямаше никакъв бриз, за да ми подаде миризма, но блясъкът на тъмно червената му риза приличаше на коприна. Извитата му черна коса беше оплетена и полудяла, но тъмната му кожа беше гладка и перфектна, зъбите му бяха бели и прави. Противоречие.
— Може би не трябва да паркирате колата си тук, мадам — каза той. — Може да не е тук, когато се върнете.
— Благодаря за предупреждението — отговорих.
Аз изгасих двигателя и излязох. Може би подсвирващият ми приятел можеше да ми даде отговорите, които исках, по-бързо, отколкото да нахлуя с взлом. Аз отворих големият си сив чадър — не че ме интересуваше, наистина, да предпазвам дългата кашмирена рокля, която носех. Това беше нещо, което човек би направил.
Мъжът изгледа лицето ми косо през дъжда и тогава очите му се разшириха. Той преглътна и чух как сърцето му се ускори, докато го приближавах.
— Търся някого — започнах аз.
— Аз съм някой. — Предложи той с усмивка. — Какво мога да направя за теб, красавице?
— Ти ли си Джей Дженкс? — попитах аз.
— О — каза той и изражението му се превърна от очакващо в разбиращо. Той се изправи на крака и ме огледа с присвити очи. — Защо търсиш Джей?
— Това си е моя работа. — Пък и си нямам и идея. — Ти ли си Джей?
— Не.
Ние се гледахме за един дълъг момент, докато острият му поглед обходи отгоре до долу прилепналата перленосива нощница, която бях облякла. Погледът му най-накрая стигна до лицето ми.
— Ти не приличаш на обикновените клиенти.
— Аз вероятно не съм обикновена — признах си. — Но наистина трябва да го видя колкото е възможно по-бързо.
— Не съм сигурен какво да направя — призна си той.
— Защо не ми кажеш името си?
Той се ухили.
— Макс.
— Приятно ми е да се запознаем, Макс. Сега защо не ми кажеш с какво се занимаваш?
Усмивката му се превърна в намръщване.
— Ами, обикновените клиенти на Джей изобщо не приличат на теб. Твоят вид не се занимава да ходи в офисът му в гетото. Просто отивате в модерният му офис в небостъргача.
Аз повторих адреса, който имах, правейки списъкът с номерата въпрос.