— Трябва да си замесена в нещо голямо. И лошо — размишляваше той.
— Наистина не е това.
— Всички така казват. Но кой друг се нуждае от документи? Или може да си позволи да плати цените на Джей за тях, трябва да добавя. Не е моя работа, всеки случай — каза той и после отново промърмори думата омъжена.
Той ми даде напълно нов адрес и общи насоки, след което ме наблюдаваше как отпътувам с подозрителни, съжаляващи очи.
На този етап, бях готова за почти всичко — някакъв вид на бърлогата на злодеят от Джеймс Бонд ми изглеждаше подходяща. Така че си помислих, че Макс може да ми е дал грешен адрес като тест. Или може би бърлогата бе под земята, под този обикновен, безличен МОЛ, сгушен под залесеният хълм в приятният квартал.
Аз паркирах на едно свободно място и погледнах нагоре към стилният, изтънчен надпис, който гласеше ДЖЕЙСЪН СКОТ, АДВОКАТ ПО ПРАВО.
Офисът вътре беше бежов, с целиново-зелени акценти, безобиден и незначителен. Нямаше никаква миризма на вампир тук и това ми помогна да се успокоя.
Нищо, освен непознати хора. Един аквариум беше вграден в стената и приятна, красива, руса рецепционистка седеше зад бюрото.
— Здравейте — поздрави ме тя. — Как мога да ви помогна?
— Тук съм, за да видя г-н Скот.
— Имате ли записан час?
— Не точно.
Тя се усмихна леко.
— Тогава може да се забави. Защо не седнете, докато аз…
— Ейприл! — Заповядващият глас изграчи от телефона на бюрото й. — Скоро очаквам г-жа Кълън.
Аз се усмихнах и посочих себе си.
— Прати я моментално. Разбираш ли? Не ме интересува какво ще прекъсне.
Можех да чуя нещо друг в гласа му, освен нетърпение. Стрес. Нерви.
— Тя току-що пристигна — каза Ейприл, веднага след като можеше да говори.
— Какво? Изпратя ми я! Какво чакаш?
— Веднага, г-н Скот! — Тя се изправи на крака, ръкомахайки, докато ме водеше по къс коридор, предлагайки ми кафе или чай, или нещо друго, което бих искала.
— Ето ви и вас — каза тя, когато ме бутна в главният офис, запълнен с тежко дървено бюро и стена на суетата.
— Затвори вратата след себе си — заповяда един стържещ тенор.
Аз разгледах мъжът, седящ зад бюрото, докато Ейприл прибързано се изниза. Той беше нисък и оплешивяващ, вероятно около петдесетте, със шкембе. Той носеше червена копринена вратовръзка с риза на сини и бели ивици, а синьо-зеленикавата му жилетка висеше на облегалката на стола му. Той също така трепереше, пребледнял до болнаво пастелен цвят на кожата, с пот, избиваща по челото му; представих си язва, избиваща под резервната гума.
Джей се съвзе и се повдигна несигурно от стола си. Той протегна ръка през бюрото.
— Г-жо Кълън. Каква абсолютна наслада е за мен.
Аз прекосих стаята и бързо му стиснах ръката веднъж. Той леко се сви от студената ми кожа, но не изглеждаше особено изненадан от нея.
— Г-н Дженкс. Или предпочитате Скот?
Той отново трепна.
— Както предпочитате, разбира се.
— Защо не ме наричате Бела, а аз Джей?
— Като стари приятели — съгласи се той, бършейки с копринена кърпичка челото си.
Той ме направи жест да седна и той самият го направи.
— Трябва да попитам, дали най-накрая се запознавам с прекрасната съпруга на г-н Джаспър?
Аз взех под внимание това за секунда. Тогава той познава Джаспър, а не Алис. Познаваше него и изглежда се страхуваше от него.
— Неговата снаха, всъщност.
Той прехапа устни, като че улавяше значението на това, толкова отчаяно, колкото и аз.
— Надявам се г-н Джаспър е в добро здраве? — попита внимателно той.
— Сигурна съм, че той е в отлично здраве. В момента той е на продължителна ваканция.
Това изглежда изясни част от объркването на Джей. Той кимна на себе си и подпря слепоочието си с пръсти.
— Много добре. Вие трябваше да дойдете в главният офис. Асистентите ми щеше да ви пратят директно при мен — нямаше нужда да минавате през по-негостоприемни канали.
Аз кимнах. Не бях сигурна защо Алис ми беше дала адреса в гетото.
— Е, добре, вече сте тук. Какво мога да направя за вас?
— Документи — казах аз, опитвайки се да прозвуча, сякаш знаех за какво говоря.
— Разбира се — Джей моментално се съгласи. — За какво говорим — актове за раждане, смъртни актове, шофьорски книжки, паспорти, здравни осигуровки…?
Аз си поех дълбоко въздух и се усмихнах. Дължах много на Макс.
И тогава усмивката ми увехна. Алис ме беше пратила тук поради някаква причина и аз бях сигурна, че беше, за да предпазя Ренесме. Последният й дар към мен. Единственото нещо, от което тя знаеше, че имам нужда.