Трябваше да дам документите на Джейкъб преди да стане прекалено късно. Щях да му дам бележка и за Чарли. И писмо за Ренесме. Нещо, което да може да прочете, когато нямаше да мога да й казвам, че я обичам вече.
Нямаше нищо необичайно във външният вид на къщата на Кълънови, докато паркирахме в ливадата, но можех да чуя някаква недоловима караница вътре. Много ниски гласове мърмореха и ръмжаха. Звучеше напрегнато и звучеше, като спор. Можех да чуя гласът на Карлайл и този на Амун по-често от тези на останалите.
Едуард спря пред къщата, наместо да влезе в гаража. Разменихме си предпазливи погледи преди да излезем от колата.
Позата на Джейкъб се промени — лицето му стана сериозно и внимателно. Предположих, че сега се държеше като Алфа. Очевидно нещо се бе случило и щеше да получи информацията, от която той и Сам се нуждаеха.
— Алистър си е тръгнал — прошепна Едуард, докато се изстрелвахме нагоре по стъпалата.
Вътре във всекидневната, главната конфронтация бе физически очевидна. Имаше кръг от зрители, облегнати на стените, всеки вампир който се бе присъединил към нас, освен Алистър, и тримата включени в спора. Есме, Кеби и Тиа бяха най-близо до вампирите в центъра — в средата на стаята Амун съскаше срещу Карлайл и Бенджамин.
Челюстта на Едуард се сви и той застана бързо до Есме, държейки ме за ръка. Притиснах Ренесме здраво към гърдите си.
— Амун, ако искаш да си тръгнеш, никой не те насилва да останеш — каза спокойно Карлайл.
— Крадеш ми половината клан, Карлайл! — извика Амун, посочвайки с пръст Бенджамин. — Затова ли ме извика тук? За да крадеш от мен?
Карлайл въздъхна, а Бенджамин извъртя очи.
— Да, Карлайл се скара с Волтури, застраши живота на цялото си семейство, само за да ме подмами да дойда тук и да умра — каза Бенджамин саркастично. — Бъди разумен, Амун. Посветил съм се да сторя правилното нещо тук. Не се присъединявам към друг клан. Можеш да правиш каквото си искаш, разбира се, както изтъкна Карлайл.
— Това няма да завърши добре — изръмжа Амун. — Алистър беше единственият разумен тук. Би трябвало всички да бягаме.
— Замисли се кого наричаш разумен — промърмори Тиа тихо от другата страна.
— Всички ще бъдем изколени!
— Няма да се стигне до бой — каза Карлайл с твърд глас.
— Ти така казваш!
— Ако се стигне, винаги можеш да отидеш при другите, Амун. Сигурен съм, че Волтури ще оценят твоята помощ.
Амун му се усмихна презрително.
— Вероятно това е решението.
Отговорът на Карлайл бе мек и искрен.
— Няма да ти се сърдя за това, Амун. Приятели сме от дълго време насам, но никога не бих те помолил да умреш заради мен.
Гласът на Амун също бе по-овладян:
— Но ти ще повлечеш моят Бенджамин заедно с теб.
Карлайл сложи ръката си на рамото на Амун, но той я отблъсна.
— Ще остана, Карлайл, но това май ще е повече в твоя вреда. Ще се присъединя към тях, ако това е начинът да оцелея. Всички вие сте глупци, ако мислите, че можете да се противопоставите на Волтури — той се смръщи, после въздъхна, погледна към мен и Ренесме и допълни. — Ще свидетелствам, че детето е пораснало. Това е самата истина. Всички го виждаме.
— Само за това те молим.
Амун направи гримаса.
— Но явно не само това получавате — той се обърна към Бенджамин. — Аз ти дадох живот. Ти го пропиляваш.
Лицето на Бенджамин изглеждаше по-студено, отколкото някога го бях виждала; изражението му силно си контрастираше с момчешките му черти:
— Жалко, че не си успял да смениш силата на характера ми с твоята при трансформацията, тогава може би щеше да си доволен от мен.
Амун присви очи. Той рязко направи знак на Кеби и двамата ни подминаха, напускайки предния двор.
— Той не си тръгва — каза ми бързо Едуард, — но от сега нататък ще стои на разстояние от нас дори повече. Не блъфираше, когато каза, че ще се присъедини към Волтури.
— А защо Алистър си тръгна? — прошепнах аз.
— Не можем да сме сигурни, той не остави бележка. По мърморенето му стана ясно, че той мисли, че битката е неизбежна. Въпреки държанието му, той всъщност държи прекалено много на Карлайл, за да се присъедини към Волтури. Предполагам е решил, че рискът е прекалено голям — сви рамене Едуард.
Въпреки, че разговорът бе само между нас двамата, естествено всичко можеха да чуят какво говорим. Елизар отговори на коментара на Едуард така, сякаш бе предназначен за всички.
— От думите му мога да съдя, че е нещо повече от това. Не сме говорили много на тема Волтури, но Алистър се притесняваше, че без значение колко убедително ще докажем невинността ви, Волтури няма да ни послушат. Той мисли, че те ще намерят извинение да наложат волята си.