Сайобан се втренчи тревожно в най-младия член на клана си.
— Карлайл — каза тя, сякаш двамата бяха сами, неочаквано игнорирайки формалната причина за събирането ни и неочаквания изблик за изявления. — Не искам да се стига до битка.
— Аз също, Сайобан. Знаеш, че е така — той се усмихна едва-едва. — Може би трябва да се съсредоточиш да запазиш мирния тон.
— Знаеш, че това няма да помогне — каза тя.
Помнех разговора на Карлайл и Роуз за ирландския водач — Карлайл вярваше, че Сайобан има едва доловима, но много мощна дарба да направи нещата такива, каквито ги желае и в същото време, самата Сайобан не беше на това мнение.
— Няма и да навреди — каза Карлайл.
Сайобан завъртя очи:
— Да обясня ли какъв е изхода от ситуацията, който желая? — запита тя саркастично.
Сега Карлайл се хилеше съвсем открито:
— Ако не възразяваш.
— Тогава няма смисъл моят клан да се доказва, нали? — отвърна му тя. — След като няма никакъв шанс да има битка — тя отново сложи ръце на раменете на Маги, дърпайки я по-близо до себе си.
Другарят на Сайобан, Лиам стоеше тихо, а лицето му не издаваше нищо.
Почти всички наблюдаваха смаяни размяната на шеги между Карлайл и Сайобан, но те не обясниха. Това беше краят на драматичните събития за нощта. Групата бавно се разпръсна — някои отидоха да ловуват, други решиха да убият времето с книгите на Карлайл, с телевизия или компютри.
Едуард, Ренесме и аз отидохме да ловуваме. Джейкъб се присъедини.
— Глупави пиявици! — промърмори на себе си той, когато излязохме навън. — Мислят се за нещо повече — той изсумтя.
— Ще бъдат шокирани, когато пеленачетата спасят горделивите им особи, нали? — каза Едуард.
Джейк се усмихна и го удари по рамото:
— Да, мамка му, ще бъдат.
Това не беше последното ни ловно пътуване. Всички щяхме да ловуваме отново по-наблизо, докато чакаме появата на Волтури. Тъй като изходът не беше ясен, ние планирахме да прекараме няколко нощи навън на голямото бейзболно игрище, което. Алис бе видяла, просто за всеки случай. Всичко, което знаехме е, че те ще дойдат, когато падне сняг. Не искаме Волтури да са прекалено близо до града, а Деметри щеше да ги води там, където бяхме ние. Чудех се чий дири щеше да следва и предположих, че ще са тези на Едуард, след като не можеше да усети моите.
Мислех си за Деметри, докато ловувах и не обръщах внимание нито на плячката си, нито на носените от течението снежинки, които най-после се бяха появили, но се топяха преди да докоснат каменистата почва. Деметри щеше ли да разбере, че не може да проследи мен? Какво ще направи за това? А Аро? А може би Едуард грешеше? Имаше изключения от това, на което можех да се противопоставя, на тези пътеки около щита ми. Всичко извън главата ми беше уязвимо — открито за нещата, които можеха да правят Джаспър, Бенджамин и Алис. Може би дарбата на Деметри също работеше по по-различен начин.
И тогава едва мисъл ми спря дъха. Полупресушеният лос падна от ръцете ми на каменистата земя. Снежинките се изпаряваха на няколко сантиметра от тялото с лек, пращящ шум. Втренчих се с празен поглед в кървавите си ръце.
Едуард видя реакцията ми и забърза към мен, оставяйки собствената си плячка неизцедена.
— Какво има? — попита той тих, а очите му оглеждаха гората около нас за нещо, което бе предизвикало реакцията ми.
— Ренесме — задавих се аз.
— Тя е измежду тези дървета — увери ме той. — Мога да чуя нейните мисли и тези на Джейкъб. Тя е добре.
— Не това имам предвид — отвърнах. — Мислех си за моя щит — мислиш ли, че е нещо, което би било от полза по някакъв начин. Знам че другите се надяват да успея да защитя Зафрина и Бенджамин, та дори и само за няколко секунди. Ами ако грешат? Ами ако точно вярата ти в мен е причината да се провалим?
В гласа ми се долавяха истерични нотки, въпреки че имах силата да ги възпра. Не исках да разстройвам Ренесме.
— Бела, това откъде го измисли? Разбира се, че е страхотно, че можеш да се защитиш, но не си отговорна за живота на другите. Не се затормозявай излишно.
— Ами ако не мога да защитя нищо? — прошепнах на пресекулки. — Това, което правя, то е неточно, непостоянно. Няма никакъв ритъм или причина. Може би въобще няма да попречи на Алек.
— Тихо — успокои ме той. — Не се паникьосвай. И не се притеснявай заради Алек. Това, което прави той не е по-различно от дарбата на Зафрина или на Джейн. То е просто илюзия — той може да се промъкне в главата ти не повече, отколкото аз.
— Но Ренесме може — изсъсках като обезумяла аз през стиснатите си зъби. — Изглеждаше толкова естествено, че никога не съм го подлагала на съмнение. Винаги е било част, от това, което представлява тя. Тя влива мисли в главата ми точно както прави при всеки друг. Щитът ми има слаби места, Едуард.