Втренчих се отчаяно в него, чакайки го да се съгласи с ужасяващото ми откритие. Беше стиснал устни, сякаш се опитваше да реши по какъв начин да каже нещо. Лицето му бе напълно спокойно.
— Обмисляш това от дълго време, нали? — настоях аз, чувствайки се като идиот, заради месеците, през които пренебрегвах очевидното.
Той кимна и в краищата на устните му се появи лека усмивка:
— Още първия път, когато те докосна.
Въздъхнах заради собствената си глупост, но хладнокръвието му ме успокои малко:
— И това не те притеснява? Не мислиш, че е проблем?
— Имам две теории, като едната е по-вероятна от другата.
— Първо ми кажи по-малко вероятната.
— Ами тя ти е дъщеря — изтъкна той. — Генетично е част от теб. Преди те закачах, казвайки че мозъкът ти е настроен на различни честоти от нашите. Вероятно и тя е така.
Това не ме убеди:
— Но ти чуваш мислите й. Всеки ги чува. Ами ако и Алек е на различни честоти? Ако…
Той сложи пръст на устните ми:
— Обмислил съм това. И затова мисля, че следваща ми теория е по-вероятна.
Стиснах зъби и зачаках.
— Помниш ли какво ми каза Карлайл за нея, още щом ти показа първият си спомен?
Разбира се, че помнех.
— Той каза „Интересно изкривяване. Сякаш прави обратното на онова, което ти можеш.“
— Да. Затова се зачудих. Може да е взела и твоя талант и да го е обърнала.
Обмислих го.
— Ти държиш всички извън ума си — започна той.
— А никой не държи нея извън него? — довърших колебливо.
— Това е теорията ми — каза той. — А ако тя може да влезе в твоята глава, тогава се съмнявам да има щит на планетата, който да й попречи. Това ще е от помощ. От това, което видяхме, никой не може да оспори истинността на мислите й, след като са й позволили да им ги покаже. И мисля, че никой не може да я спре да му ги покаже, стига да се приближи достатъчно близо. Ако Аро й позволи да му обясни…
Потреперих от мисълта, че Ренесме може да се приближи до алчните, воднисти очи на Аро.
— Е — каза той, разтривайки напрегнатите ми рамене, — поне нищо няма да го спре да види истината.
— Но достатъчна ли е истината, че да го спре? — промърморих аз.
А на този въпрос Едуард нямаше отговор.
35. КРАЕН СРОК
— Навън ли? — попита Едуард с безгрижен тон. Имаше някакво преднамерено спокойствие в изражението му. Той притисна Ренесме малко по-силно към гърдите си.
— Да, само няколко неща в последната минута… — отговорих аз също толкова небрежно.
Той се усмихна с любимата ми усмивка.
— Бързай да се върнеш при мен.
— Винаги.
Отново взех волвото, като се чудех дали е проверил брояча след последната ми разходка. Колко ли парченца бе свързал досега? Че криех нещо от него, определено. Дали бе стигнал до причината, защо не му се доверявах? Дали предполагаше, че Аро може скоро да узнае всичко, което той знае? Мислех си, че Едуард може да е стигнал до това заключение, което обясняваше защо той не изискваше обяснения от мен. Предполагам, че се опитваше да не спекулира прекалено много, опитваше се да не се занимава с поведението ми. Дали бе разбрал всичко след странното ми изпълнение онази сутрин след като Алис бе напуснала и изгорих книгата в камината? Не знаех дали беше способен на подобен скок.
Беше мрачен следобед, бе тъмно като здрач. Забързах през мъглата, очите ми — фокусирани върху тежките облаци. Дали щеше да вали сняг тази вечер? Достатъчно, за да покрие земята и да пресъздаде сцената от видението на Алис? Едуард пресметна, че имаме поне още два дена. След което щяхме да се отправим към сечището, привличайки Волтури към избраното от нас място.
Докато си проправях път през тъмната гора, се замислих за последното ми пътуване до Сиатъл. Мислех си, че знаех целта на Алис да ме прати в порутената част, където Дж. Дженкс се разправяше с по-съмнителните си клиенти. Ако бях отишла в някой от другите му, по-законни офиси, дали щях да се досетя за какво да попитам? Ако го бях срещнала като Джейсън Дженкс или Джейсън Скот, законен адвокат, дали щях да открия Дж. Дженкс, доставчик на незаконни документи? Трябваше да мина по пътя, от който ставаше ясно, че не съм намислила нищо хубаво. Това бе моята следа.
Беше тъмно, когато спрях в паркинга на ресторанта минути по-късно, игнорирайки готовите за действие портиери на входа. Сложих контактните си лещи и влязох да почакам Джей вътре в ресторанта. Въпреки че бързах да приключа с тази депресираща необходимост и да се върна при семейството си, Джей очевидно внимаваше да не бъде опетнен от фундаменталните му връзки — имах чувството, че бърза размяна на паркинга би обидило чувствата му.