— Много ви благодаря.
Той замълча, попивайки потта си.
— През годините, можете да си представите, развих здравословно чувство на уважение към господин Джаспър и цялото му семейство.
Кимнах предпазливо.
Той си пое дълбоко дъх, след което издиша без да каже нищо.
— Джей, моля ви кажете каквото сте намислили.
Той си пое още един път дъх, след което прошепна бързо, заваляйки думите.
— Ако можете само да ме уверите, че не възнамерявате да отвлечете малкото момиченце от баща й, ще спя много по-добре тази нощ.
— Оу — казах зашеметено аз. Отне ми минута да разбера погрешното заключение, което си бе извадил. — О, не. Няма нищо подобно. — Усмихнах се вяло, като се опитвах да го уверя. — Просто подготвям безопасно място за нея, в случай че нещо се случи на мен и съпругът ми.
Очите му се присвиха.
— Очаквате ли нещо да ви се случи? — Той се изчерви, след което се извини. — Не че е моя работа.
Наблюдавах как изчервяването му се разпростира изпод деликатната тъкан на кожата му и бях доволна — както често се случваше — че не бях обикновен новороден вампир. Джей изглеждаше достатъчно приятен мъж, като оставим криминалните наклонности настрани, и би било срамота да го убия.
— Човек никога не знае — въздъхнах аз.
Той смръщи вежди.
— Тогава ви пожелавам късмет. И моля ви не ми се сърдете, скъпа, но… ако господин Джаспър пристигне и ме попита какви имена съм сложил на тези документи…
— Разбира се, че трябва да му кажете веднага. Не бих искала нищо друго, освен господин Джаспър да е напълно наясно с нашата сделка.
Очевидната ми искреност изглежда премахна част от напрежението му.
— Много добре — каза той. — И не мога да ви убедя да останете за вечеря.
— Съжалявам, Джей. В момента разполагам с малко време.
— Тогава, отново, най-искрените ми пожелания за вашето здраве и щастие. Всичко, от което семейство Кълън се нуждае, не се колебайте да ми позвъните, Бела.
— Благодаря ви, Джей.
Напуснах с контрабандата си, хвърляйки поглед назад, за да видя зяпналият ме Джей, с изражение на смесена тревога и съжаление.
Пътят на връщане ми отне по-малко време. Нощта бе черна, така че изключих фаровете си и се скрих в нея. Когато пристигнах обратно в къщата, повечето от колите, включително поршето на Алис и моето ферари, липсваха. Традиционните вампири отиваха възможно най-далеч, за да задоволят жаждата си. Опитах се да не мисля за ловуването им през нощта, трепвайки при представата за жертвите им.
Само Кейт и Гарет бяха в предната стая, спорейки игриво за хранителната полза на животинската кръв. Заключих, че Гарет е пробвал лов във вегетариански стил и го бе намерил за трудна работа.
Едуард вероятно бе отвел Ренесме вкъщи, за да спи. Джейкъб, без съмнение, бе в гората близо до къщурката. Останалата част от семейството ми сигурно също бяха на лов. Вероятно бяха навън с останалите Денали.
Което фактически ми предоставяше къщата на мое разположение и побързах да се възползвам от това.
Можех да усетя, че съм първата, която влиза в стаята на Алис и Джаспър от доста време насам, може би първата от нощта, когато ни напуснаха. Претърсих мълчаливо огромният им дрешник, докато не открих точният тип чанта. Вероятно беше на Алис — беше малка черна кожена раничка, от типа, който по принцип се използваха като чантички, достатъчно малка, за да може Ренесме да я носи без да се набива на очи. След което събрах дребните им, взимайки два пъти повече от годишният доход на едно обикновено американско домакинство. Предположих, че кражбата ми тук ще е по-малко забележима отколкото от останалата част от къщата, тъй като тази стая натъжаваше всички. Пликът с фалшивите паспорти и лични карти сложих в чантата върху парите. След което седнах на ръба на леглото на Алис и Джаспър и загледах жалкият, незабележителен пакет, който бе всичко, което можех да дам на дъщеря ми и най-добрият ми приятел, за да им помогна да запазят живота си. Свлякох се на леглото, чувствайки се безпомощна.
Но какво друго можех да направя?
Седях там няколко минути със сведена глава преди блясъка на една добра идея да ме сполети.
Ами ако…
36. ЖАЖДА ЗА КРЪВ
Те дойдоха с величие, с красота.
Дойдоха в непробиваема структура, движеха се заедно, но не беше като марш. Движеха се плавно в идеална синхронизация до дърветата — тъмна, непрекъсната форма, която изглеждаше сякаш покриваше няколко сантиметра от снега, това беше плавното им придвижване.
Външният периметър беше сив, като цветът ставаше все по тъмен с всяка линия от тела отиващи към центъра, докато сърцето на строя беше най-дълбокото черно. Всяко едно лице беше покрито с качулка и засенчено. Слабият звук от леките движения на краката им бе толкова симетричен, като музика, сложен ритъм, който никога не потрепваше.