Зад мен, от двете ми страни, чух тупкането на огромните сърца, по-близо от преди. Рискувах и погледнах лявата и дясната ми страна от периферното ми зрение, за да видя какво спря крачката на Волтури.
Вълците се бяха присъединили към нас. От двете страни на неравната ни линия, върколаците се бяха разклонили като дълги ограничаващи ръце. Отне ми само частица от секундата, за да забележа, че бяха повече от десет вълка за да разпозная тези, които познавах и тези, които не бях виждала никога преди. Бяха шестнадесет от тях около нас, седемнайсет заедно с Джейк. Личеше си от височината и огромните им лапи, че са много, много млади. Предположих, че трябваше да го предвидя, с толкова много настанени вампира в района, върколашката популационна експлозия бе неизбежна.
Още деца, които щяха да умрат. Зачудих се защо Сам беше позволил това и след това осъзнах, че е нямал друг избор. Ако само един от вълците стоеше тук, с нас, Волтури щяха да се погрижат, за да намерят останалите. Бяха събрали целия си вид на този хълм.
А ние щяхме да загубим.
Внезапно, бях бясна. Повече от бясна, бях направо смъртоносно разярена. Безнадеждното ми отчаяние изчезна напълно. Леко червеникаво сияние озари тъмните фигури пред мен, и всичко, което исках в този момент бе шансът да потопя зъбите си в тях, да откъсна крайниците от телата им и да ги закова за изгаряне. Бях толкова вбесена, че можех да танцувам пред кладата, където те щяха да горят живи. Щях да се смея, докато останките им тлееха. Устните ми се отпуснаха автоматично и ниско, безстрашно ръмжене раздра гърлото ми, идвайки от дебрите на стомаха ми. Осъзнах, че ъгълчетата на устата ми да се извили в усмивка.
До мен, Зафрина и Сена повториха тихият ми рев. Едуард стисна ръката, която все още държеше, предупреждавайки ме.
Засенчените лица на Волтури все още бяха безизразни през повечето време. Само две двойки очи издаваха някаква емоция. В самия център, докосвайки ръцете си, Аро и Кай бяха спрели, за да ни преценят и цялата стража бе спряла с тях, чакайки за заповед да убиват. Двамата не гледаха един към друг, но беше очевидно, че общуваха. Маркус, обаче, докосвайки другата ръка на Аро, не изглеждаше като част от разговора. Изражението му не бе безумно като на стражата, но бе почти толкова безизразно. Както предният път, когато го видях, изглеждаше крайно отегчен.
Телата на техните свидетели се насочиха към нас, очите им яростно фиксирани върху Ренесме и мен, но останаха близо до края на гората, оставяйки широко пространство между самите тях и войската. Само Ирина се застоя близо до Волтури, само на няколко крачки от древните жени, и двете руси със снежно бели кожи и замъглени очи, и двамата им масивни бодигарда.
Имаше още една жена в една от тъмносивите мантии, която стоеше точно зад Аро. Не можех да съм сигурна, но изглеждаше така сякаш докосваше гърбът му. Това другият щит, Рената ли беше? Зачудих се, както Елизар, дали би могла да отблъсне мен.
Но нямаше да си пропилявам живота, опитвайки се да стигна до Кай или Аро. Имах по-важни мишени. Претърсих линията за тях и не изпитах никаква трудност в разпознаването на двамата дребни, но с приятна форма мантии, които бяха близо до сърцето на подредбата. Алек и Джейн, най-малките членове на стражата, стояха точно до страната на Маркус, с Деметри застанал на другата. Очарователните им лица бяха гладки, неиздаващи нищо. Те носеха най-тъмните мантии, като изключим чисто черното на древните. Близнаците, дяволски изчадия, както ги наричаше Владимир. Способностите им бяха основата на защитата на Волтури. Диамантите в колекцията на Аро.
Мускулите ми се свиха и отрова започна да изпълва устата ми. Воднистите очи на Аро и Кай трепнаха през нашата линия. Прочетох разочарованието в лицето на Аро, а погледът му се спускаше към лицата ни отново и отново, търсейки това, което липсваше. Раздразнение затегна устните му.
В този момент, се зарадвах най-много, че Алис бе избягала. Докато паузата се увеличаваше, чух как дъхът на Едуард се забързва.
— Едуард? — Попита Карлайл ниско и загрижено.
— Не са сигурни как да действат. Претеглят възможностите си, избирайки ключови мишени, мен, разбира се, ти, Елизар, Таня. Маркус разглежда връзките помежду ни, търсейки за слаби точки. Присъствието на румънците ги дразни, притеснени са за лицата, които не разпознават, най-вече за Зафрина и Сена, и за вълците, естествено. Никога преди не са били числено превъзхождани. Ето това ги спря.
— Числено превъзхождани? — Прошепна Таня невярваща.
— Не броят свидетелите си. — Едуард вдиша. — Те са несъществуващи и незначителни за стражата. Аро просто се наслаждава на публика.