— Джейк… спри!
Тъмнината изведнъж беше пренаселена.
— Махни си ръцете от нея! — гласът на Едуард беше студен като лед, остър като бръснач.
Зад Джейкъб прозвуча ниско ръмжене от черната нощ и после още едно, заглушаващо първото.
— Джейк, братле, отдръпни се — чух подканата на Сет Клиъруотър. — Откачаш.
Джейкъб изглежда беше замръзнал, ужасените му очи — разширени и втренчени.
— Ще я нараниш — прошепна Сет — Пусни я.
— Сега! — изръмжа Едуард.
Ръцете на Джейкъб паднаха от двете му страни и внезапния приток на кръв през чакащите ми вени беше почти болезнен. Преди да мога да регистрирам повече от това, студени ръце замениха горещите и въздухът изведнъж свистеше около мен.
Примигах и бях на десетина метра от мястото, където бях стояла преди. Едуард беше напрегнат пред мен. Имаше два огромни вълка, застанали между него и Джейкъб, но не изглеждаха агресивни към мен. По-скоро се опитваха да предотвратят битка.
И Сет — възлестият, петнадесетгодишен Сет — беше обвил дългите си ръце около треперещото тяло на Джейкъб и го дърпаше. Ако Джейкъб се преобразеше, докато Сет е толкова близо…
— Хайде, Джейк. Да си вървим.
— Ще те убия — каза Джейкъб, гласът му толкова задавен от гняв, че беше като шепот. Очите му, фокусирани върху Едуард, горяха от гняв. — Ще те убия собственоръчно! И ще го направя сега! — Той потрепери конвулсивно.
Най-големият вълк, черният — изръмжа остро.
— Сет, махни се от пътя — изсъска Едуард.
Сет отново дръпна Джейкъб. Джейкъб беше толкова полудял от гняв, че Сет успя да го издърпа няколко метра назад.
— Не го прави, Джейк. Тръгни си. Хайде.
Сам — най-големият вълк, черният — се присъедини към Сет тогава. Постави масивната си глава срещу гърдите на Джейкъб и забута.
Тримата — Сет дърпайки, Джейкъб треперейки, Сам бутайки — изчезнаха бързо в тъмнината.
Другият вълк се загледа след тях. Не бях сигурна на слабата светлина, за цвета на козината му — шоколадово кафява, може би? Тогава това беше ли Куил?
— Съжалявам — прошепнах на вълка.
— Няма нищо, Бела — измърмори Едуард.
Вълкът погледна Едуард. Погледът му не беше приятелски. Едуард му кимна студено. Вълкът изпухтя и последва другите, изчезвайки като тях.
— Добре — каза Едуард на себе си и тогава ме погледна. — Да се връщаме.
— Но Джейк…
— Сам го е озаптил. Няма го вече.
— Едуард, толкова съжалявам. Беше глупаво…
— Нищо лошо не си направила…
— Имам толкова голяма уста! Защо не… не трябваше да му позволявам да ме ядоса. Какво си мислех?
— Не се тревожи. — Той докосна лицето ми. — Трябва да се връщаме на приема, преди някой да е забелязал отсъствието ни.
Поклатих глава, опитвайки се да се ориентирам. Преди някой да е забелязал? Нима някой беше пропуснал това?
Тогава, докато го обмислях, осъзнах, че конфронтацията, изглеждала катастрофална за мен, всъщност, бе била много тиха и кратка тук, в сенките.
— Дай ми две секунди — помолих.
Вътрешно бях в хаос с цялата паника и скръб, но това нямаше значение — само външността имаше значение сега. Да направя добра постановка, беше нещо, което знаех, че трябва да усъвършенствам.
— Роклята ми?
— Изглеждаш страхотно. Няма дори и косъм не на място.
Поех си два пъти дълбоко въздух.
— О’кей. Хайде да вървим.
Той обви ръцете си около мен и поведе обратно към светлината. Когато минахме под лампичките, той ме завъртя леко по дансинга. Сляхме се с другите танцьори, сякаш танцът ни никога не беше прекъсван.
Хвърлих поглед към гостите, но никой не изглеждаше шокиран или изплашен. Само най-бледите лица там показваха признаци на стрес, но ги криеха много добре. Джаспър и Емет бяха на ръба на дансинга, близо един до друг, и аз предположих, че бяха били наблизо през цялата конфронтация.
— Ти…
— Добре съм — обещах. — Не мога да повярвам, че направих това. Какво ми има?
— Нищо ти няма на теб.
Толкова бях щастлива да видя Джейкъб тук. Знаех каква жертва беше от негова страна. И тогава го бях провалила, превърнала подаръка му в катастрофа. Трябваше да ме затворят под карантина.
Но идиотията ми не провали вечерта на никой друг. Щях да оставя това настрани, да го набутам в чекмедже и да го заключа, за да мога да се занимавам с него по-късно. Щеше да има предостатъчно време да се самобичувам за това и нищо, което можех да направя сега нямаше да помогне.
— Всичко свърши — казах. — Хайде да не мислим повече за това тази вечер.
Очаквах бързо съгласие от страна Едуард, но той беше утихнал.
— Едуард?
Той затвори очи и допря челото си до моето.