Аро все още държеше ръката на Едуард и сега отговори на въпрос, който ние останалите не бяхме чули:
— Мисля си, че компромис би било най-доброто решение в текущия момент и при текущите обстоятелства. Ще се срещнем по средата.
Аро пусна ръката на Едуард. Съпругът ми се обърна към нас, а древният го последва, прехвърляйки небрежно едната си ръка около раменете му, сякаш бяха най-добри приятели, само за да задържи достъпа си до кожата на Едуард. Те запристъпваха през полето към нас. Цялата стража направи крачка да ги последва. Аро махна нехайно с ръка без дори да ги поглежда.
— Стойте, драги мои. Наистина, те не ни мислят зло, ако сме миролюбиви.
Стражата реагира по-явно на това, съскайки и ръмжейки в протест, но все пак останаха на място. Рената, която се приближи повече от друг път до господаря си, изскимтя напрегнато.
— Господарю — прошепна тя.
— Не се тормози, любов моя — отвърна той. — Всичко е наред.
— Може би е редно да доведете няколко члена на стражата си с вас. — Предложи Едуард. — Ще ги направи по-спокойни.
Аро кимна, като че ли това беше мъдро решение, за което и той е трябвало да се сети. Той щракна два пъти с пръсти.
— Феликс, Деметри.
Двата вампира бяха до него на мига и изглеждаха точно така, както си ги спомнях — и двамата високи и тъмнокоси, Деметри бе силен и слаб, подобен на острието на меч, Феликс пък — едър и страховит като яка метална сопа.
И петимата спряха по средата по средата на заснеженото поле.
— Бела — повика ме Едуард. — Доведи Ренесме… и няколко приятели.
Аз си поех дълбоко въздух. Тялото ми беше стегнато от съпротива. Мисълта да занеса Ренесме в центъра на конфликта… Но аз се доверявах на Едуард. Той щеше да знае, ако Аро планира някакво предателство до този момент.
Аро имаше трима пазачи на своя страна, така че аз щях да взема двама със себе си. Отне ми само секунда да реша.
— Джейкъб? Емет? — Попитах тихичко.
Емет, защото той умираше да отиде. Джейкъб, защото той нямаше да може да понесе да остане назад. И двамата кимнаха. Емет се ухили.
Аз пресякох полето, с тях от двете ми страни. Чух още едно роптаене от пазачите като видяха избора ми — ясно беше, че не се доверяваха на върколака. Аро повдигна ръка, пресичайки протестът им.
— Имате интересна компания. — Промърмори Деметри на Едуард.
Едуард не отговори, но тихо ръмжене се процеди през зъбите на Джейкъб.
Ние се спряхме на няколко метра от Аро. Едуард се наведе под ръката на Аро и бързо се присъедини към нас, хващайки ме за ръката. За момент се гледахме в мълчание. Тогава Феликс тихо ме поздрави отстрани.
— Здравей отново, Бела. — Той се ухили наперено, докато все още следеше всяко помръдване на Джейкъб с периферното си зрение.
Аз се усмихнах иронично на грамадния вампир.
— Здрасти, Феликс.
Феликс се засмя.
— Изглеждаш много добре. Безсмъртието ти подхожда.
— Много ти благодаря.
— Няма защо. Твърде лошо…
Той остави коментара си да се проточи в тишината, но нямах нужда от дарбата на Едуард, за да се представя какъв щеше да бъде края му. „Твърде лошо, че ще се наложи да ви убием след секунда.“
— Да, твърде е лошо, нали? — Промърморих аз.
Феликс ми намигна. Аро не обърна никакво внимание на поздрава ни. Той наведе главата си на една страна, заинтересован.
— Чувам странното й сърчице. — Промърмори той с почти напевен глас. — Подушвам странната й миризма. — Тогава мъгливите му очи се преместиха върху мен. — Наистина, млада Бела, безсмъртието извънредно много ти отива. — Каза той. — Като че си била създадена за това живот.
Аз кимнах веднъж в знак за приемането на комплимента му.
— Хареса ли ти подаръкът ми? — Попита той, поглеждайки висулката, която носех.
— Красива е и е много, много щедро от твоя страна. Благодаря. Вероятно трябваше да ти пратя писмо.
Аро се засмя удовлетворен.
— Беше просто нещо, което ми се мотаеше. Помислих, че може пасне на новото ти лице, и точно това прави.
Чух леко съскане от центъра на линията на Волтури. Надникнах над рамото на Аро. Хмм. Изглежда Джейн не беше щастлива от факта, че Аро ми беше пратил подарък.
Аро прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми върху себе си отново.
— Може ли да поздравя дъщеря ти, прекрасна Бела? — Попита той мило.
Това беше нещото, на което се бях надявала, напомних на себе си. Бореща се с желанието да взема Ренесме и да побягна, аз бавно пристъпих две крачки напред. Щитът ми се рееше зад мен като пелерина, защитаващ останалата част от семейството ми, докато Ренесме беше незащитена. Чувството беше грешно, ужасно.
Аро ни посрещна, а лицето му сияеше.