— Но тя е толкова изящна. — Промърмори той. — Толкова прилича на теб и Едуард. — И тогава по-високо. — Здравей, Ренесме.
Ренесме ме погледна бързо. Аз кимнах.
— Здравей, Аро. — Отговори официално тя с нейния висок, звънък глас.
Погледът на Аро беше изумен.
— Какво е? — Просъска Кай отзад. Той изглежда беше вбесен, че трябва да попита.
— Полусмъртна, полубезсмъртна. — Обяви му той, както и на останалите от пазачите, без да отделя омагьосаният си поглед от Ренесме. — Зачената по този начин и износена от тази новородена, докато все още е била човек.
— Невъзможно. — Присмя се Кай.
— Тогава мислиш, че са ме измамили ли, братко? — Изражението на Аро беше много развеселено, но Кай трепна. — И туптенето на сърцето й ли е измама?
Кай се намръщи, изглеждайки толкова огорчен като че внимателните въпроси на Аро са били удари.
— Спокойно и внимателно, братко. — Предупреди Аро, все още усмихвайки се на Ренесме. — Знам колко много обичаш правосъдието си, но няма никакво правосъдие в действията срещу това уникално мъниче, заради произходът й. И има толкова много да се научи, толкова много да се научи! Знам, че ти нямаш моят ентусиазъм за събиране на истории, но бъди толерантен с мен, братко, докато добавям страница, която ме зашеметява с нейната невероятност. Ние дойдохме тук, очакващи справедливост и тъгата от неистински приятели, но виж какво получихме вместо това! Ново, светло знание за себе си, за нашите възможности.
Той протегна ръцете си към Ренесме в покана. Но това не беше това, което тя искаше. Тя се отдели от мен, протягайки се нагоре, за да докосне лицето на Аро с върховете на пръстите си.
Аро не реагира с шок като почти всички останали към това изпълнение на Ренесме; той беше толкова свикнал с потокът на мисъл и спомени от чужди умове, както беше и Едуард. Усмивката му се разшири и той въздъхна в задоволство.
— Брилянтно. — Прошепна той.
Ренесме се отпусна обратно в обятията ми, а малкото й личице беше сериозно.
— Моля те? — Помоли го тя.
Усмивката му стана нежна.
— Разбира се, че нямам никакво желание да нараня твоите любими хора, скъпоценна Ренесме.
Гласът на Аро беше толкова успокояващ и любящ, че се хванах за секунда. И тогава чух скърцането на зъбите на Едуард и, далеч зад нас, вбесеното съскане на Маги заради лъжата.
— Чудя се. — Каза Аро замислено, изглеждащ в неведение от реакцията към предишните му думи.
Очите му неочаквано се преместиха към Джейкъб, и вместо отвращението, което останалата част от Волтури изпитваха към огромният вълк, очите на Аро се изпълниха с копнеж, който аз не разбрах.
— Не става по този начин. — Каза Едуард, внимателната неутралност беше изчезнала от внезапно суровия му тон.
— Просто странстваща мисъл. — Каза Аро, открито оценявайки Джейкъб, и тогава очите му бавно се преместиха към двете линии върколаци зад нас. Каквото и да му беше показала Ренесме, то беше направило вълците внезапно интересни за него.
— Те не ни принадлежат, Аро. Те не изпълняват нарежданията ни по този начин. Те са тук, защото искат да бъдат.
Джейкъб изръмжа заплашително.
— Но те изглеждат доста привързани към теб. — Каза Аро. — И към младата ти съпруга, и към… семейството ти. Лоялни са. — Гласът му погали нежно думата.
— Те са отдадени на защитаването на човешки живот, Аро. Това прави възможно съжителството им с нас, но едва ли с вас. Освен ако не преосмислиш начинът си на живот.
Аро весело се засмя.
— Просто странстваща мисъл. — Повтори той. — Знаеш много добре какво е. Никой от нас не може напълно да контролира подсъзнателните си желания.
Едуард направи гримаса.
— Наистина знам какво е. И също познавам такъв вид мисъл и такава, с цел зад нея. Никога няма да проработи, Аро.
Широката глава на Джейкъб се обърна по посока на Едуард и слабо хленчене се изплъзна през зъбите му.
— Той е заинтригуван от идеята за… кучета-пазачи. — Промърмори му Едуард.
Имаше една секунда на мъртвешко мълчание и тогава звукът от бясното ръмжене на цялата глутница оглуши цялата поляна. Имаше един остър лай на команда — от Сам, предположих аз, въпреки че не се обърнах да проверя — и протестът се замени от зловеща тишина.
— Предполагам това отговаря на въпроса. — Каза Аро, смеейки се отново. — Тази компания е избрала страната си.
Едуард изсъска и аз се наведох напред. Вкопчих се в ръката му, чудейки се какво толкова имаше в мислите на Аро, че го караше да реагира толкова буйно, докато Феликс и Деметри се наведоха в синхрон. Аро отново ги спря. Те всички се върнаха към предишните си пози, включително и Едуард.
— Толкова много има за обсъждане. — Каза Аро, а гласът му беше станал внезапно такъв, на претрупан от работа бизнесмен. — Толкова много има за решаване. Ако вие и рошавият ви защитник ме извините, мои скъпи Кълънови, аз трябва да беседвам с братята си.