— Джейкъб е прав — прошепна той. — Наистина, какво си мисля.
— Не, не е! — Опитах се да задържа лицето си гладко за гледащата тълпа от приятели. — Джейкъб е прекалено изпълнен с предразсъдъци, за да види каквото и да е ясно.
Той измънка нещо от рода на: „трябва да го оставя да ме убие, само защото си помислих…“
— Престани — казах ожесточено. Грабнах лицето му в ръцете си и изчаках докато не отвори очи. — Ти и аз. Това е единственото нещо, което има значение. Единственото нещо, за което ти е разрешено да мислиш сега. Чуваш ли ме?
— Да — въздъхна той.
— Забрави, че Джейкъб е идвал. — Можех да направя това. Щях да направя това. — Заради мен. Обещай ми, че ще оставиш това.
Той се загледа в очите ми за момент преди да отговори.
— Обещавам.
— Благодаря ти. Едуард, не се страхувам.
— Аз се — прошепна той.
— Недей. — Поех си дълбоко въздух и се усмихнах. — Между другото, обичам те.
Той се усмихна само мъничко в замяна.
— Затова сме тук.
— Монополизирам булката — каза Емет, изниквайки иззад рамото на Едуард. — Остави ме да потанцувам с малката си сестричка. Това може да е последният ми шанс да я накарам да се изчерви. — Той се засмя шумно, толкова неафектиран, колкото обикновено от сериозната атмосфера.
Оказа се, че всъщност са останали доста хора, с които още не съм танцувала и това ми даде шанс наистина да се стегна. Когато Едуард ме поиска отново открих, че чекмеджето с Джейкъб беше затворено плътно. Когато обви ръце около мен бях способна от отприщя предишното си чувство на радост, сигурността ми, че всичко в живота ми беше на правилното място тази вечер. Усмихнах се и положих главата си на гърдите му. Ръцете му се затегнаха.
— Мога да свикна с това — казах.
— Не ми казвай, че си преодоляла проблемите си с танцуването?
— Танцуването не е толкова зле… с теб. Но си мислех по-скоро за това — притиснах се към него още повече — да не ми се налага да те пускам никога.
— Никога — обеща той и се наведе, за да ме целуне.
Беше сериозна целувка — напрегната, бавна, но ескалираща…
Горе-долу бях забравила къде съм, докато не чух Алис да вика:
— Бела! Време е!
Усетих кратък момент на раздразнение към прекъсването на новата ми сестра.
Едуард я игнорира; устните му бяха твърди срещу моите, по-настойчиви от преди. Сърцето ми запрепуска и дланите ми, положени на мраморния му врат, се изпотиха.
— Искаш ли да си изпуснете самолета? — поиска да знае Алис, вече точно до мен. — Сигурна съм, че ще имате великолепен меден месец на лагер в летището, чакайки друг полет.
Едуард леко извъртя лицето си за да измърмори: „Махай се, Алис“ и после притисна устните си към моите отново.
— Бела, искаш ли да носиш тази рокля в самолета? — поиска да знае тя.
Не внимавах много. В момента просто не ме интересуваше.
Алис изръмжа леко.
— Ще й кажа къде ще я водиш, Едуард. Кълна се в бога, ще й кажа.
Той замръзна. Тогава вдигна лицето си от моето и се загледа в любимата си сестра.
— Ужасно си малка, за да си такава огромна досада.
— Не съм избрала перфектната рокля за заминаване, за да я похабя — скара му се тя, хващайки ръката ми. — Ела с мен, Бела.
Задърпах се, повдигайки се на пръсти, за да го целуна още веднъж. Тя дръпна ръката ми нетърпеливо, издърпвайки ме далече от него. Имаше няколко кикота от наблюдаващите гости. Предадох се и се оставих да ме заведе в празната къща.
Изглеждаше раздразнена.
— Съжалявам, Алис — извиних се.
— Не виня теб, Бела. — Тя въздъхна. — Ти изглежда не можеш да се въздържиш.
Захилих се на мрачното й изражение и тя се смръщи.
— Благодаря ти, Алис. Беше най-красивата сватба, която някой някога е имал — казах й честно. — Всичко беше абсолютно правилно. Ти си най-добрата, най-умната, най-талантливата сестра в целия свят.
Това я умилостиви; тя се усмихна широко.
— Радвам се, че ти хареса.
Рене и Есме чакаха горе. Трите бързо ме изкараха от роклята и ме вкараха в ясносиният костюм за заминаване. Бях благодарна когато някой издърпа шнолите от косата ми и я остави да падне свободно по гърба ми, спасявайки ме от главоболие по-късно. Сълзите на майка ми се стичаха без да спрат през цялото време.
— Ще ти се обадя, когато знам къде отивам — обещах аз и я прегърнах за довиждане. Знаех, че тайната за медения месец навярно я подлудяваше; майка ми мразеше тайните, освен ако не беше посветена в някоя от тях.
— Ще ти кажа в момента, в който тя е на безопасно разстояние — направи по-доброто Алис, подсмихвайки се на нараненото ми изражение. Колко нечестно, щях да съм последната разбрала.
— Трябва да дойдеш да ни посетиш с Фил много, много скоро. Твой ред е да отидеш на юг — да видиш слънцето поне веднъж — каза Рене.