— Не валя днес — напомних й, избягвайки молбата.
— Като по чудо.
— Всичко е готово — каза Алис. — Куфарите ти са в колата — Джаспър я докарва. — Тя ме задърпа обратно към стълбите, а Рене ме следваше все още засрамвайки ме.
— Обичам те, мамо — прошепнах, докато се спускахме — Ужасно съм щастлива, че си имаш Фил. Грижете се един за друг.
— И аз те обичам, Бела, миличка.
— Довиждане, мамо. Обичам те — казах отново със свито гърло.
Едуард чакаше на дъното на стълбите. Поех протегнатата му ръка, но се наклоних малко настрани, търсейки из тълпата, която се чакаше да ни изпрати.
— Тате? — попитах, очите ми все още търсещи.
— Ето тук — каза нежно Едуард. Той ме задърпа през гостите; те направиха пътека за нас. Намерихме Чарли, облегнал се неловко срещу стената зад всички други, изглеждащ, сякаш се крие. Червените кръгове около очите му обясняваха защо.
— О, тате!
Прегърнах го през кръста, сълзите стичащи се отново — бях плакала толкова много тази вечер. Той ме потупа по гърба.
— Стига, стига. Не искаш да си изпуснете самолета, нали.
Беше трудно да говоря за любов с Чарли — толкова си приличахме, винаги се обръщахме към тривиални неща, за да избегнем засрамващи емоционални представления. Но това не беше време да съм сериозна.
— Завинаги ще те обичам, тате — казах му. — Не забравяй това.
— И аз теб, Бела. Винаги съм и винаги ще.
Целунах го по бузата в същото време, в което той целуна моята.
— Обади ми се — каза той.
— Скоро — обещах, знаейки, че това е всичко, което мога да обещая. Просто телефонно обаждане. Баща ми и майка ми не можеха да ме видят отново; щях да бъда прекалено различна и много, много по-опасна.
— Ами тръгвай тогава — каза той пресипнало. — Не трябва да закъснявате.
Гостите ни направиха още една пътека. Едуард ме придърпа към себе си, докато осъществявахме бягството си.
— Готова ли си? — попита той.
— Готова съм — казах аз и знаех, че това е вярно.
Всички аплодираха, когато Едуард ме целуна на прага. Тогава се затичахме към колата и оризовата буря започна. Повечето от нея беше с широк периметър, но някой, вероятно Емет, хвърляше с безмилостна точност и аз получих доста рикошети от гърба на Едуард. Колата беше украсена с още цветя, които висяха по цялата й дължина и на дълги ефирни панделки бяха закачени дузина обувки — дизайнерски обувки, които изглеждаха чисто нови — клатещи се зад нея.
Едуард ме закри от ориза докато се качих и тогава и той се качи и вече ускорявахме, докато аз махах през прозореца и виках: „Обичам ви“ към верандата, откъдето семействата ми ми махаха.
Последният образ, който регистрирах беше този на родителите ми. Фил беше обвил нежно и двете си ръце около Рене. Тя бе увила една ръка около кръста му, но другата и бе хванала тази на Чарли. Толкова различни видове любов, хармонични в този момент. Изглеждаше много обнадеждаващо за мен.
Едуард стисна ръката ми.
— Обичам те — каза той.
Облегнах се на ръката му.
— Затова сме тук — цитирах го.
Той целуна косата ми.
Когато тръгнахме по черната магистрала и Едуард наистина ускори, чух звук над мъркането на двигателя, идващ от гората зад нас. Ако аз можех да го чуя, значи определено и той можеше. Но той не каза нищо, докато звука бавно избледняваше в далечината. И аз не казах нищо.
Пронизващия, съкрушен вой започна да затихва и после изчезна напълно.
5. ОСТРОВ ЕСМЕ
— Хюстън? — Попитах, повдигайки вежди, когато стигнахме в Сиатъл.
— Просто спирка по пътя. — Едуард ме успокои с широка усмивка.
Чувствах се сякаш току-що съм заспала, когато той ме събуди. Бях неадекватна, когато той ме задърпа през терминалите, борейки се да си спомня как да отворя очите си след като съм мигнала. Отне ми няколко минути да наваксам със ставащото, когато спряхме на интернационалния отдел, за да се чекираме за следващия ни полет.
— Рио де Жанейро? — Попитах с малко повече безпокойство.
— Още една спирка. — Каза ми той.
Полетът до Южна Америка беше дълъг, но удобен на широкото място в първа класа, с ръцете на Едуард, обвити около мен. Заспах и се събудих необичайно напрегната докато кръжахме към летището, светлината на залязващото слънце, процеждаща се през прозорците на самолета.
Не останахме на летището, за да хванем друг полет, както бях очаквала. Вместо това взехме такси през тъмните, гъмжащи, жизнени улици на Рио. Неспособна да разбера и дума от инструкциите на португалски на Едуард към шофьора, предположих, че отиваме да намерим хотел преди следващия етап на пътуването ни. Остро присвиване, много близко до сценична треска, се настани в стомаха ми, докато обмислях това. Таксито продължи през прииждащите тълпи, докато те не изтъняха малко и ние, изглежда, се приближавахме към резкия западен край на града, насочвайки се към океана.