Той отвърна на погледа ми сякаш и той можеше да види душата ми и му харесваше това, което виждаше.
Обаче, не можеше да види ума ми, какво виждаше тези на всички останали. Кой знае защо — някакъв дефект в мозъка ми го правеше имунизиран към всички необикновени и плашещи неща, които някои безсмъртни можеха да правят. (Само умът ми беше имунизиран; тялото ми си оставаше субект на всички вампири с умения, работещи по различен начин от тези на Едуард.) Но бях наистина благодарна за каквато и да беше тази малфункция, която задържаше мислите ми в тайна. Беше просто прекалено засрамващо дори да си помисля за алтернативата.
Придърпах лицето му към моето отново.
— Определено оставам — измърмори той, момент по-късно.
— Не, не. Това е твоето ергенско парти. Трябва да отидеш.
Казах думите, но пръстите на дясната ми ръка се заключиха в бронзовата му коса, а лявата с е притисна по-силно към кръста му. Хладните му ръце погалиха лицето ми.
— Ергенските партита са измислени за тези, които са натъжени да видят кончината на необвързаните си дни. Аз не бих могъл да съм по-нетърпелив да оставя моите в миналото. Така че, реално, няма смисъл.
— Вярно — издишах срещу мразовитата кожа на врата му.
Това беше доста близо до щастливото ми място. Чарли спеше, щастливо несъзнаващ, в стаята си, което беше почти същото като да сме сами. Бяхме сгушени в малкото ми легло, осъществявайки колкото се може повече контакт, имайки се предвид дебелото одеяло, с което бях увита като в пашкул. Мразех необходимостта от одеяло, но леко се разваляше романтиката когато зъбите ми започнеха да тракат. Чарли щеше да забележи, ако пуснех нагревателя през август…
Поне, ако аз трябваше да съм увита, блузата на Едуард беше на пода. Така и не превъзмогнах шока от това колко е перфектно тялото му — бяло, хладно и изваяно като мрамор. Прокарах дланта си по гърдите му, проследявайки плоските равнини на корема му, просто удивлявайки се. Лек трепет премина през него и устата му откри моята отново. Внимателно, оставих върха на езика ми да се притисне към гладката му като стъкло устна и той въздъхна. Сладкият му дъх обля — студен и вкусен — лицето ми.
Той започна да се отдръпва — това беше автоматичната му реакция когато решеше, че нещата са отишли прекалено далеч, рефлексът му, когато искаше повече от всичко да продължи. Едуард бе прекарал по-голямата част от живота си отхвърляйки всякакъв вид физическо удовлетворение. Знаех, че е ужасяващо за него да се опитва да промени тези навици сега.
— Чакай — казах аз, сграбчвайки раменете му и притискайки се по-силно до него. Извоювах с ритници свободата на единия си крак от одеялото и го обвих около кръста му. — Упражнението прави съвършенството.
Той се изкиска.
— Ами, би трябвало вече да сме доста близо до съвършенството, не мислиш ли? Спала ли си изобщо последния месец?
— Но това е репетицията за роклята — напомних му — а ние сме упражнявали само конкретни сцени. Не е сега времето да го даваме по-безопасно.
Мислех си, че ще се засмее, но той не отговори и тялото му застина от внезапния стрес. Златото в очите му се втвърди от течно до солидно.
Премислих думите си и осъзнах какво бе чул в тях.
— Бела… — прошепна той.
— Не започвай това отново — казах — Сделката си е сделка.
— Не знам. Прекалено е трудно да се концентрирам когато си с мен така. Аз… аз не мога да мисля правилно. Няма да мога да се контролирам. Ще пострадаш.
— Ще се оправя.
— Бела…
— Шшш! — притиснах устните си към неговите, за да спра пристъпа му на паника. Бях чувала това преди. Нямаше да се измъкне от тази сделка. Не и след като настоя да се омъжа за него първо.
Той отвърна на целувка ми за момент, но усетих, че не влага толкова, колкото преди малко. Притеснение, винаги притеснение. Колко различно щеше да е когато нямаше да трябва да се притеснява за мен повече. Какво щеше да прави с цялото си свободно време? Ще трябва да си намери ново хоби.
— Как са ангелите ти? — попита той.
Знаейки, че нямаше предвид това буквално отговорих:
— На място.
— Наистина? Без колебания? Не е прекалено късно да си промениш решението.
— Опитваш се да ме разкараш ли?
Той се изкиска.
— Просто се уверявам. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна.
— Сигурна съм за теб. През останалото мога да преживея.
Той се поколеба и аз се зачудих дали не си бях отворила устата прекалено много отново.
— Наистина ли можеш? — попита той тихо. — И нямам предвид сватбата — за която съм абсолютно сигурен, че ще оцелееш, въпреки опасенията ти — но след това… за Рене, за Чарли?
Въздъхнах.
— Ще ми липсват. — По-лошо — че аз щях да им липсвам, но не исках да му предоставям гориво за спор.