— Обаче проблемите идват от онези бълвочи на средно равнище, нали? — попита Карузо. Беше се уверил, че в Корпуса е същото. Щабните офицери прекарваха голяма част от времето си да се зъбят на други щабни офицери и да се заканват, че техният татко ще напляска таткото на другите. Това явление вероятно водеше началото си още от времето на римляните или на гърците. Още тогава тази работа сигурно е била глупава и вредна.
— Точно така — съгласи се Хардести. — Само Господ може да оправи тези неща, но и той трябва да извади голям късмет, за да се справи. Бюрокрацията е пуснала много дълбоки корени. При военните нещата не са чак толкова зле. Там хората непрекъснато трябва да изпълняват разни задачи и у тях е развито чувството за дълг и за това, че всеки трябва да си свърши работата, особено ако това може да му помогне да направи кариера. По принцип колкото по-далеч си от реалните действия, толкова по-склонен си да обръщаш внимание на по-незначителните неща. Затова ние търсим хора, които знаят как да действат в реални условия.
— И каква е задачата?
— Да откриеш, локализираш и да се справиш с терористичната заплаха — отвърна шпионинът.
— Какво означава да се справиш? — попита Карузо.
— Да я неутрализираш… дрън-дрън, е, добре, когато се налага и е за предпочитане, да убиеш кучия син. Да събираш информация за характера и сериозността на заплахата и да предприемаш нужните действия в зависимост от спецификата й. Работата се състои главно в събирането на информация. Управлението трябва да се съобразява с прекалено много ограничения как да си върши работата, а тази подгрупа няма такива.
— Така ли? — Това много го изненада.
Хардести кимна.
— Да. Няма да работиш за ЦРУ. Можеш да ползваш Управлението като източник на средства, но само толкова.
— Тогава за кого ще работя?
— Засега няма да обсъждаме този въпрос. — Хардести взе една папка, в която сигурно беше личното досие на морския пехотинец. — Нареждаш се сред първите три процента от офицерите в морската пехота по интелигентност. Имаш най-високите оценки по почти всички дисциплини. Особено впечатляващи са езиковите ти познания.
— Баща ми е американски гражданин. Искам да кажа, че е роден тук, обаче баща му е дошъл от Италия. Държеше, всъщност още държи ресторант в Сиатъл. Така че като малък баща ми е говорил повече италиански. Двамата с брат ми също го говорим добре. В гимназията и колежа изучавах испански. Не мога да го говоря като матерен език, но все пак се справям доста добре.
— А инженерната специалност?
— Това също идва от баща ми. То си е в мен. Той работи за компанията „Боинг“ — специалността му е аеродинамика, конструира главно криле и обшивки. За майка ми знаете, там всичко е написано. Тя е преди всичко майка, а сега, когато двамата с Доминик пораснахме, работи за местните католически училища.
— Той е във ФБР, нали?
Брайън кимна.
— Да, завърши право и стана агент на тайната полиция.
— Името му току-що се появи във вестниците — рече Хардести и му подаде една преснимана страница от вестник, излизащ в Бирмингам. Брайън я погледна.
— Браво, Дом — рече капитан Карузо, когато стигна до четвъртото изречение, а това още повече се хареса на домакина му.
Полетът от Бирмингам до летище „Рийгън“ във Вашингтон продължи по-малко от два часа. Доминик Карузо отиде до станцията на метрото и взе влака за „Хувър Билдинг“ на ъгъла на Десета улица и авеню „Пенсилвания“. Значката на агент от ФБР му спести проверката през металдетектора. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие и от дръжката на автоматичния пистолет на ръката му беше излязъл мазол — естествено не в буквалния смисъл, но така агентите във ФБР обичаха да се шегуват.
Кабинетът на помощник-директора Огъстъс Ърнст Върнър беше на последния етаж и гледаше към авеню „Пенсилвания“. Секретарката му даде знак да влезе веднага.
Карузо никога не се беше срещал с Гюс Върнър. Той беше висок, строен и много способен оперативен агент, бивш морски пехотинец с маймунски вид и поведение. Оглавяваше екипа на ФБР за спасяване на отвлечени и още два оперативни отдела и беше на път да се пенсионира, преди да бъда придуман да приеме новата работа от своя близък приятел, директора Дениъл Е. Мърей. Отделът за борба с тероризма беше подразделение на много по-големия отдел „Криминален и контраразузнаване“, но с всеки изминал ден важността му ставаше по-голяма.