— Това. — Хендли му подаде една папка. Дейвис я отвори и прегледа набързо страницата в нея.
— Хъм — беше единствената му реакция.
— Ако от това излезе нещо, може да се окаже доста страховито — изрази гласно мисълта си Хендли.
— Така е. Обаче на нас ни трябва повече. — Не казваше нещо ново. Винаги им трябваше повече.
— Кой наш човек е там сега? — Той би трябвало да знае, но Хендли страдаше от типичната бюрократична болест: не можеше да запомни целия информационен поток.
— Сега ли? Ед Кастиляно е в Богота, за да наблюдава Картела, но той работи под дълбоко прикритие. Ама наистина дълбоко — напомни Дейвис на шефа си.
— Да ти кажа, Том, понякога с това разузнаване пропускаме да видим главното.
— Горе главата, Гери. Заплащането е много по-добро — поне за нас, по-нисшестоящите — добави той с тънка усмивка. Бронзовата му кожа контрастираше с ослепително белите зъби.
— Да, сигурно е ужасно да си селянин.
— Е, поне господарят ми позволи да получа образование, да науча буквите и т.н. Можеше да бъде и по-зле. Вече не се налага да бера памук, маса Гери. — Хендли го погледна с изненада.
Всъщност Дейвис беше получил университетското си образование в Дартмът, където съжаляваше много по-малко, че е чернокож, отколкото за това, че не е в родния си щат. Баща му отглеждаше памук в Небраска и гласуваше за републиканците.
— Колко струва сега един комбайн? — попита босът.
— Майтапиш ли се? Някъде към двеста хиляди долара. Миналата година татко купи един и още псува, че го е направил. Разбира се, този ще изтрае, докато и внуците му умрат богати. Пердаши през пшеницата като батальон рейнджъри през някои лоши момчета.
Дейвис беше направил добра кариера в ЦРУ като оперативен шпионин. Беше станал специалист в проследяването на пари през международни граници. В „Хендли и съдружници“ беше открил, че тези му способности са доста полезни за бизнеса, но, разбира се, не беше изгубил вкуса си към действието в реална обстановка.
— Това момче Доминик от ФБР е свършил интересна работа в разкриване на финансови престъпления при поверената му първа задача в Нюарк. При един от случаите се е стигнало до голямо разследване на международна финансова къща. Твърде добър е в надушването на измамниците.
— Освен това може да убива хора по свое усмотрение — добави Хендли.
— Тъкмо за това ми хареса, Гери. Може да взема сам решение като човек, който е десет години по-стар.
— Братя в действие. Интересно — отбеляза Хендли, загледан отново в досиетата.
— Може да им е в кръвта. В края на краищата дядо им е работил като ченге в отдел „Убийства“.
— А преди това в 101-ва въздушнопреносима дивизия. Разбирам какво имаш предвид, Том. Добре. Преслушай ги, и то по-бързо. Скоро може би ще имаме доста работа.
— Мислиш ли?
— Навън нещата не вървят на добре. — Той посочи с ръка към прозореца.
Седяха в едно кафене с маси на тротоара във Виена. Нощите вече не бяха толкова студени и постоянните посетители на заведението търпяха студа, за да вечерят на открито.
— И така, защо се интересуваш от нас? — попита Пабло.
— Много от интересите ни се преплитат — отвърна Мохамед и поясни: — Имаме общи врагове.
Погледна настрани. Минаващите покрай тях жени бяха облечени официално по почти строгата местна мода, а шумът от уличното движение, особено от електрическите трамваи, заглушаваше думите им. За небрежния, а дори и за професионалния наблюдател това бяха просто двама чужденци, а такива имаше много в този град — говореха тихо и непринудено, и то на английски, което също не беше необичайно.
— Да, така е — съгласи се Пабло. — За враговете си прав. А какво ще кажеш за интересите?
— Вие имате неща, които можем да използваме. Ние също имаме такива, които вие можете да използвате — обясни търпеливо мюсюлманинът.
— Разбирам. — Пабло добави сметана в кафето си и го разбърка. За негова изненада тук кафето беше също толкова добро, колкото и в собствената му страна.
„Няма да се споразумеем бързо с него“, помисли си Мохамед. Неговият гост не беше от такъв висок ранг, от какъвто би предпочел да бъде. Обаче общият им враг беше постигнал по-голям успех срещу организацията на Пабло, отколкото срещу неговата. Това продължаваше да го изненадва. Те имаха редица причини да вземат ефикасни мерки за сигурност, но както често става с хората, мотивирани от парите, целите им не бяха така чисти, както на неговите колеги. И от този факт произтичаше тяхната по-голяма уязвимост. Обаче Мохамед не беше толкова глупав, за да ги подценява заради това. В края на краищата, убийството на един израелски шпионин не го правеше супермен. Явно те имаха много опитни хора, но и това си имаше своите граници. Също както и възможностите на собствените му хора имаха граници. Всеки, освен самият Аллах, беше с ограничени възможности. Осъзнаването на този факт водеше до по-реалистични очаквания и до не чак толкова големи разочарования, когато нещата не вървяха добре. Човек не трябваше да позволява на емоциите да пречат на бизнеса, както неговият гост разбираше погрешно неговата свещена кауза. Той си имаше работа с един неверник и трябваше да прави компромиси.