Разбира се, морската пехота действаше като малка самостоятелна армия и дори разполагаше със собствени военновъздушни сили — малки, но с остри зъби, а сега дори имаха и шеф на разузнаването, макар че за някои хора от униформения персонал това противоречеше на правилата. Щабът на разузнаването на морската пехота имаше едно нововъведение — част от усилията на Зелената машина да бъде в крак с останалите родове войски. Викаха му М–2, като „2“ беше идентификационният номер на някой, който имаше отношение към информацията. Шефът беше генерал-майор Тери Бротън — нисък, набит пехотинец от кариерата, който беше назначен на този пост, за да приближи малко повече шпионската работа към реалността: корпусът на морската пехота беше решен никога да не забравя, че в края на веригата от писарушки стои човек с пушка, който има нужда от надеждна информация, за да оцелее. Една от тайните на корпуса на морската пехота беше, че никой не може да се сравнява по природна интелигентност с нейния личен състав — дори и компютърните магьосници на военновъздушните сили, които и без това считаха, че всеки, който може да управлява самолет, няма как да не е по-умен от останалите. След единадесет месеца Бротън беше определен да поеме командването на втора дивизия на морската пехота, чиято база беше Кемп Лиджун, Северна Каролина. Тази добра новина беше пристигнала само преди седмица и той все още беше в изключително добро настроение от нея.
Тя беше добра и за капитан Брайън Карузо, за когото една аудиенция с някой генерал, макар и да не беше чак толкова страшна, все пак даваше основание за известна предпазливост. Беше облякъл маслиненозелената си униформа — клас А, която завършваше с колан „Сам Браун“, и беше сложил всички ленти за отличията, които беше получил. Те не бяха чак толкова много, макар че някои от тях бяха доста хубави, както и златните криле на емблемата му на парашутист заедно с колекцията от награди за добра стрелба, която беше достатъчно голяма, за да впечатли дори такъв опитен стрелец като генерал Бротън.
М–2 имаше за завеждащ канцеларията млад подполковник плюс една негърка, сержант от артилерията, за лична секретарка. Всичко това се стори странно на младия капитан, но после той си припомни, че в корпуса на морската пехота не държаха много на логиката, или както те обичаха да казват — една двеста и тридесет годишна традиция, несмущавана от никакъв прогрес.
— Генералът ще ви приеме сега, капитане — каза секретарката, вдигайки глава от телефона на бюрото си.
— Благодаря, артилерия — рече Карузо, стана и се отправи към вратата, която сержантът отвори за него.
Бротън беше точно това, което Карузо беше очаквал. Имаше мустаци и беше висок под метър и осемдесет, но с такива мощни гърди, че от тях би рикоширал дори куршум. Косата му беше като четина. За косата на повечето морски пехотинци най-лошият ден беше, когато тя пораснеше малко повече от сантиметър и се налагаше да се ходи на бръснар. Генералът вдигна очи от книжата пред него и огледа от горе до долу посетителя си със студените си светлокафяви очи.
Карузо не отдаде чест. Като морските офицери, и морските пехотинци не отдават чест, освен когато са с оръжие или с фуражка на главата. Огледът продължи около три секунди, които сякаш се проточиха колкото цяла седмица.
— Добро утро, сър.
— Седнете, капитане. — Генералът посочи коженото кресло.
Карузо седна, обаче остана в положение мирно.
— Защо сте дошъл? — попита Бротън.
— Не знам, сър, не ми казаха.
— Харесва ли ти в отряд „Рекън“?
— Да сър, много — отвърна Карузо. — Имам най-добрите войници в целия корпус и това, което правя, ми е интересно.
— Тук разправят, че си свършил добра работа в Афганистан. — Бротън взе една папка с червени и бели ленти по ръбовете. Това означаваше, че материалите в нея са свръхсекретни. Специалните операции често спадаха към тази категория, а определено можеше да се каже, че работата на Карузо в Афганистан не бе нещо подходящо за новините в късните предавания на Ен Би Си.
— Беше доста вълнуващо, сър.
— Тук се говори, че си свършил добра работа, като си успял да запазиш живи всичките си хора.
— Генерале, това се дължи най-вече на онзи тюлен от корпуса, който беше с нас. Ефрейтор Уорд беше тежко ранен, но няма спор, че старшина Рандол му спаси живота. Предложих го за награда. Надявам се, че ще я получи.