… някаква къщурка… а до нея… задницата на микробус? Обаче този беше бежов, а не бял…
Онази старица, която е видяла момичето и микробуса… от какво ли разстояние го е гледала… зависи също дали е бил осветен от слънцето, или е бил в сянка… Има толкова много фактори, които могат да повлияят, толкова несигурни и променящи се неща. Колкото и добра да беше висшата школа на ФБР, тя далеч не можеше да те подготви за всичко. Това там също ти го казваха, учеха те да се доверяваш на собствените си инстинкти и опит.
Обаче Карузо нямаше и година опит.
И все пак…
Той спря колата.
— Карузо вика базата в Бирмингам.
— Да, Доминик — отговори Сенди.
Той й съобщи местоположението си.
— Ще вляза в отклонението, за да хвърля един поглед.
— Разбрано, Дом. Искаш ли помощ?
— Не, Сенди. Вероятно от това няма да излезе нищо. Просто ще почукам на вратата и ще поговоря с обитателя.
— Добре, ще чакам да се обадиш.
Карузо нямаше портативен радиопредавател. Такива имаха местните полицаи, но не и тези от Бюрото. Сега той нямаше друг начин за връзка освен клетъчния си телефон. Личното му оръжие беше един „Смит и Уесън“ 1076, който висеше в кобура от дясната му страна. Излезе от колата, затвори вратата и не я заключи, за да не вдига шум. Хората винаги се обръщат да погледнат, когато някой затръшва вратата на кола.
Беше облечен в тъмнозелен костюм и докато вървеше към къщата, си помисли, че това бе едно щастливо съвпадение. Първо щеше да погледне в микробуса. Вървеше, без да бърза, като не сваляше очи от невзрачната къща със слабата надежда, че може да зърне човек, но като се замисли, остана доволен, че никой не се появи.
Прецени, че фордът е на около шест години. Беше леко поочукан. Шофьорът го беше паркирал близо до къщата и плъзгащата се врата беше максимално близо до нея, както би постъпил дърводелец или водопроводчик. Или пък човек, който носи малко съпротивляващо се тяло. Държеше дясната си ръка свободна и сакото разкопчано. Всеки полицай по света се упражняваше в бързо изваждане на револвера, често дори пред огледалото, макар че само глупак можеше да стреля веднага с измъкването на оръжието, без да се прицели, тъй като така нямаше да улучи нищо.
Карузо не бързаше. Прозорецът на колата откъм вратата на шофьора беше спуснат. Вътре беше почти празно — небоядисана метална врата, резервна гума и крик… и голямо руло тиксо…
Имаше много от него. Свободният край на рулото беше подвит назад така, че да може да се отвие още, без да се налага да се чопли с нокти. Много хора го правеха. И накрая на пода имаше подпъхната, не закрепена за него с тиксо стара рогозка, а точно зад дясната страна на седалката до шофьора… от металната й рамка висеше парче тиксо. Какво можеше да означава това?
Защо точно там, запита се Карузо и изведнъж кожата му настръхна. За първи път изпитваше подобно чувство. До този момент не беше извършвал сам арест, не беше участвал в разкриването на голямо престъпление, поне не до неговото окончателно приключване. За кратко бе имал работа със залавянето на бегълци в Нюарк и беше участвал в задържането на трима души, но винаги под ръководството на друг по-опитен агент. Имаше известен опит, но той не бе много голям…
Карузо погледна към къщата. Мислеше напрегнато. С какви улики всъщност разполагаше? Не бяха много. Беше надникнал в един съвсем обикновен микробус, без каквито и да било преки доказателства в него, с руло тиксо и малка рогозка върху стоманения под.
Въпреки това…
Младият агент извади клетъчния телефон от джоба си и бързо набра номера на офиса.
— ФБР. С какво мога да ви помогна? — попита женски глас.
— Карузо за Елис. Това раздвижи нещата.
— Какво откри, Дом?
— Бял микробус „Форд Еконолайн“, регистрационен номер ехо ромео шест пет нула едно, паркиран на въпросното място, Сенди.
— Да, Доминик?
— Ще почукам на вратата на този човек.
— Искаш ли подкрепления?
Карузо се замисли за миг.
— Да.
— На десет минути оттам има полицейски пост. Изчакай ги — посъветва го Елис.
— Разбрах, ще ги изчакам.