— Добре, какво ще кажеш да си помисля за това няколко минути, става ли?
Седяхме един до друг, вперили поглед в долината, и аз знаех, че нито един от двама ни не вижда пейзажа пред нас. Пред очите ми беше Елън, такава, каквато беше на Четвърти юли миналото лято — с бели шорти и жълта блузка. Играехме на фризби и тя се смееше, смееше… Не знаех какво точно виждаше Бени, макар и да подозирах, че съзнанието му гъмжеше от безвкусни райски образи, включително и на ангели с ореоли и златни стълби, изкачващи се спираловидно към златен трон.
— Тя не може просто да умре — промълви той след малко. — Тя беше твърде прекрасна, за да изчезне завинаги. Мама трябва да е… някъде.
— Но то е точно така, Бени. Тя е някъде. Майка ти живее в теб. Ти имаш нейните гени например. Още не знаеш какво представляват гените, но ги имаш — нейната коса, нейните очи… И понеже тя беше добър човек, който те научи на хубави неща, ти също ще станеш добър човек, когато пораснеш, ще имаш свои деца и майка ти ще продължи да живее в тях и в техните деца. Майка ти живее и в нашите спомени, както и в спомените на приятелите си. Тя беше добра към толкова много хора, поради което те са били променени до някаква степен от нейната добрина. Те никога няма да я забравят, ще бъдат по-добри към хората около тях благодарение на нея и така добрината ще продължава да живее.
Той ме слушаше съсредоточено, макар и да си мислех, че концепцията за безсмъртие посредством кръвната връзка, както и безличното безсмъртие, основано на нравствените отношения с други хора, са трудноразбираеми за него. Опитах се да измисля начин, по който да представя нещата така, че и едно дете да може да ги проумее. Той обаче прекъсна мисълта ми:
— Не. Това не е достатъчно. Чудесно е, че толкова много хора помнят мама, но това просто не е достатъчно. Тя трябва да е някъде. Не само споменът за нея. Затова, ако нямаш нищо против, ще си представя, че е в Рая.
— Обаче имам нещо против, Бени — изрекох и го прегърнах. — Трябва да се изправяме срещу неприятните неща, синко, и да ги приемаме храбро.
Той поклати глава.
— Тя е добре, татко. Тя не си е отишла завинаги. Сега е някъде другаде. Знам че е така. И е щастлива.
— Бени…
Той погледна към клоните на дърветата и попита:
— Кога ще узреят черешките?
— Бени, нека не променяме темата. Ние…
— Хайде да отидем да хапнем в закусвалнята на госпожа Фостър — да си вземем хамбургери, пържени картофки, кола и сладолед с цели черешки,
— Бени…
— Може ли, а?
— Добре. Но…
— Аз ще карам! — извика той и се втурна към гаража, смеейки се на шегата си.
През идната година упоритият отказ на Бени да приеме смъртта на майка си първоначално ме тревожеше, после започна да ме дразни, докато накрая наистина ме вбеси. Той й говореше всяка вечер, преди да заспи, и изглеждаше уверен, че тя го чува. Често, след като го бях завил и целунал за лека нощ, той се измъкваше от одеялото, коленичеше на пода и започваше да се моли майка му да е щастлива и невредима там, където е отишла.
На два пъти го чух случайно, а през останалите случаи стоях тихичко в коридора, след като излизах от стаята му и когато той си мислеше, че съм слязъл по стълбите, започваше да се моли на Господ, макар че не знаеше нищичко за Господ, като изключим забранените от мен телевизионни предавания и другите прояви на масовата култура, които не бях способен да контролирам.
Бях готов да го изчакам да престане да се занимава с тези дивотии, сигурен, че детинската му вяра ще изчезне съвсем естествено, когато той разбере, че Господ никога няма да му отговори. Докато дните си течаха без никакви проявления на Божиите чудеса, уверяващи го, че душата на майка му е безсмъртна, Бени постепенно щеше да започне да разбира, че всичко, което съм му казал за религията, е било вярно, и впоследствие щеше да се завърне отново към царството на разума, където бях направил — и търпеливо пазех — място за него. Не исках да му кажа, че знаех за молитвите му, както и не желаех да го принуждавам да престане да се моли, понеже бях наясно, че като реакция към деспотичната родителска власт той би се вкопчил още по-силно в ирационалната си заблуда за вечния живот.
Обаче, след като минаха четири месеца и нощните му разговори с Господ и мъртвата му майка не престанаха, реших, че не мога повече да търпя никакви молитви в къщата си, пък били те и прошепнати. Макар и рядко да ги чувах, аз знаех, че те са произнасяни, и това, че знаех, ме подлудяваше така, сякаш чувах всяка отделна думичка от тях. Започнах да споря със сина си. Убеждавах го и го молех. Какво ли не опитах — даже и класическия номер с моркова и пръчката — наказвах го за показването на всяко религиозно чувство и го награждавах и за най-малката антирелигиозна проява, дори и когато бе направена абсолютно несъзнателно или аз я интерпретирах като антирелигиозна. В крайна сметка той получи няколко награди и много повече наказания.