Станах от стола си, приближих се до леглото му, стиснах ръката му и му казах:
— Всички тези жици… Мисля, че май ще заменят някои от твоите части с механични и ще заприличаш на робот.
— Ще ми бъде добре — рече той със слаб, треперещ глас, който звучеше странно трогателно самоуверен.
— Искаш ли бучка лед?
— Не, татко. Искам…
— Да, Бени? Всичко, което поискаш, Бени.
— Страх ме е, татко.
Изведнъж се уплаших, че ще изгубя присъствието на духа, към което така отчаяно се бях стремил по време на дългите седмици на неговата болест. Преглътнах и казах:
— Не се бой, Бени. Аз съм до теб. Не се страхувай…
— Не — прекъсна ме той. — Аз не се страхувам… за себе си. Страх ме е… за теб.
Помислих си, че е започнал отново да бълнува, и не знаех какво да кажа.
Но той не бълнуваше и следващите му думи изясниха всичко, което искаше да ми каже.
— Искам всички ние… да бъдем заедно отново… както бяхме, преди мама да умре… заедно отново някой ден. Но ме е страх, че ти… няма… да ни намериш…
Мъчително е да си припомням останалото. Дотолкова бях обсебен от идеята за атеизма, че не можах да се насиля да кажа на сина си някоя безобидна лъжа, която би направила последните му минути по-леки. Ако му бях обещал, че ще вярвам, ако му бях казал, че ще го потърся в другия свят, той щеше да си отиде от този много по-щастлив. Елън беше абсолютно права, когато бе нарекла атеизма ми „фикс-идея“. Просто седях, стисках ръчичката му, опитвах се да прикрия сълзите си и му се усмихвах. Тогава той ми каза:
— Ако не вярваш, че ще ни намериш… Навярно наистина няма да ни намериш.
— Няма страшно, Бени — продумах. Целунах го по челото, по лявата буза; за момент допрях лице до неговото и го прегърнах нежно, опитвайки се да компенсирам с обич обещанието за вяра, което бях отказал да му дам.
— Татко…, ако само… нали ще ни потърсиш?
— Всичко ще бъде наред, Бени.
— … моля те… потърси ни…
— Обичам те, Бени. Обичам те с цялото си сърце.
— … ако ни потърсиш… ще ни намериш…
— Обичам те, Бени! Обичам те!
— … ако не ни потърсиш… няма да ни намериш…
— Бени, Бени…
Сивата светлина на сивия ден падаше върху сивите чаршафи и сивото лице на сина ми.
Навън сивите капки сив дъжд се стичаха по сивия прозорец.
Бени умря, докато го прегръщах.
Изведнъж цветовете се върнаха в света. Твърде много цвят, твърде силен, поразяващ възприятията. Светлокафявото в безжизнените очи на Бени беше най-чистото, най-пронизващото, най-красиво кафяво, което някога бях виждал. Стените около нас бяха бледосини, но на мен ми изглеждаха като направени не от тухли и хоросан, а от вода. Имах чувството, че ще се удавя в бушуващо море. Киселото ябълково зелено на монитора на електрокардиографа блестеше ярко, изгаряйки очите ми. Воднисто сините стени сякаш се носеха към мен. Чух тропота на бягащи нозе, докато сестрите и санитарите тичаха насам, обезпокоени за малкия си пациент, но преди да влязат в стаята, аз бях пометен от гигантска синя вълна, която ме запрати в дълбоките подводни течения.
Закрих компанията. Оттеглих се от преговорите за нови комисиони. За тези ангажименти, които вече бяха поети, уредих да бъдат прехвърлени възможно най-бързо към други архитектурни бюра, от чиято работа бях доволен и с които моите клиенти щяха да се разбират добре. Освободих служителите си, плащайки им щедри обезщетения заради прекъсването на договорите, и им помогнах да си намерят нова работа.
Вложих богатството си в такива ценни книжа и облигации, които изискваха малко или почти никакъв надзор от моя страна. Изкушението да продам къщата беше голямо, но след дълъг размисъл изоставих тази идея и реших да наема човек, който да се грижи за нея в мое отсъствие.
Години след Хал Шийн и аз достигнах до заключението, че нито едно човешко постижение не си струва усилията, които си положил, за да го реализиращ. Дори и най-големите съоръжения от камък и стомана не бяха нищо друго освен жалка суета и нямаше да оставят след себе си никакви следи. От гледна точка на необятната, студена вселена, в която трилиони звезди хвърлят светлина върху десетки трилиони планети, дори пирамидите изглеждат крехки и ефимерни като хартиени фигурки. На фона на тъмната светлина на смъртта и ентропията дори героичните усилия и гениалните дела изглеждат глупаво.
И взаимоотношенията със семейството и приятелите не изглеждаха по-трайни от нестабилните човешки съоръжения от камък. Веднъж бях казал на Бени, че продължаваме да живеем в спомена, в генетичната следа, в добротата, с която сме се отнесли към други хора. Сега обаче тези неща ми се струваха ефимерни като облачета дим, изложени на режещия, пронизващ вятър.